На ясната сива светлина на депресията Пип видя, че отново е повторила случая с Игор от „Възобновяеми решения“, налапала е въдичката на напразните обещания на работодателя.
— Няма нищо — каза тя. — Все пак ти благодаря, че си говорил с него.
— Ще продължа да плащам вноските ти по студентския заем, докато си тук. Но трябва да помислим за следващата ти стъпка. Ти пишеш добре и според Уилоу се учиш бързо. Предишната ти работа не ти е била по сърце. Мислила ли си да се занимаваш с журналистика?
Пип успя да изтипоса вяла усмивка.
— Проектът „Слънчев лъч“ не унищожава ли полето на журналистиката?
— Журналистиката ще оцелее. А и в момента доста фондации наливат пари в нея. Стига да иска, човек с твоите способности лесно ще си намери работа. Струва ми се, че старите медии ще са по-подходящи за теб, предвид колко малко харесваш това, което правя аз.
— Исках да го харесам. Съжалявам, че не успях.
— Недей, да не говорим за това. — Той взе ръката ѝ и я целуна. — Ти си такава, каквато си. Обичам те такава, каквато си. Ще ми липсваш.
Тя отново заплака. Някъде от мъглата долетя гръмотевичен трясък, последван от приглушено тупване, от скалите се беше откъснал поредният голям къс. При някои разходки бяха падали парчета съвсем близо до нея, Пип даже беше чувала как просвистяват във въздуха.
— Можеш ли да ми заповядаш? — попита тя.
— Какво?
— Просто ми заповядай. Кажи ми, че трябва да се занимавам с журналистика. Ще го направиш ли? Все още искам да ми заповядваш… — Тя стисна очи. — Отвратителна съм.
— Не те разбирам — рече Андреас. — Но щом настояваш. Заповядвам ти.
— Благодаря — прошепна тя.
— Добре, да се захващаме тогава. Подготвил съм ти малък подарък, за да има на какво да стъпиш като за начало. Поговори с Уилоу. Тя ще ти обясни всичко.
— Много си мил.
— Не се тревожи. И аз ще спечеля нещо от това. Досещаш ли се какво?
Пип поклати глава.
— Ще видиш — каза той.
Явно Андреас отново беше говорил с Уилоу следобеда. След като десет дни се беше правила, че не я забелязва, Уилоу ѝ беше запазила място до себе си на масата за вечеря и отново беше плашещо мила. Вечерта в плевнята тя показа на Пип няколко снимки, изтрити от личен профил във фейсбук, които въпреки това хора като Чен все още можеха да измъкнат от недрата на мрежата. В един пикап насред някакъв купон в Тексас се виждаше нещо като ядрена бойна глава. Нямаше как да е истинска, но изглеждаше точно като истинските, които Пип беше разглеждала при обсъжданията в кръжока за разоръжаване в Оукланд.
През следващите седмици тя се опита да се научи как се прави журналистика. С помощта на един от хакерите се сприятели във фейсбук с мъжа, качил снимките, но това не доведе до никъде. Не знаеше как да подходи към Военновъздушните сили и оръжейния завод, за да си зададе въпросите, а дори и да рискуваше, трябваше да им се обади по скайп от Боливия, без да може да обясни коя е. Неуспехите ѝ я накараха да изпитва по-голямо уважение към истинските журналисти, но пък разочарованието беше потискащо. Пип беше на косъм да се откаже, когато Андреас я свърза с един информатор от Залива, разполагащ с данни за замърсяване на подземните води в района на сметището в Ричмънд. Въоръжена с тази информация и след множество обаждания до не толкова страшните местни власти — не се боеше да се обажда на непознати хора, беше усвоила поне едно полезно умение във „Възобновяеми решения“ — тя написа репортаж, който сякаш с махване на вълшебна пръчица се появи в онлайн изданието „Ийст Бей Експрес“, чийто редактор беше почитател на Андреас. „Експрес“ публикува и следващия ѝ материал под заглавието „Изповедта на един служител от Отдела за директен маркетинг“, за който Уилоу ѝ беше помогнала, или с други думи, Пип го беше преправяла десетки пъти, докато я накара да се залива от смях при четенето.
В началото на януари, след като в „Експрес“ бяха публикувани още две по-кратки нейни статии по възложени от редактора теми, които Пип можеше да разработи от разстояние, Андреас я придружи на една от разходките ѝ и ѝ предложи да кандидатства за стажант в онлайн изданието „Денвър Индипендънт“.