— Те специализират в разследваща журналистика — каза той. — Печелят награди.
— Защо точно в Денвър? — попита тя.
— Има причина.
— В „Ийст Бей Експрес“ уж ме харесват. Предпочитам да съм по-близо до майка ми.
— Искаш да ти заповядам ли?
Бяха изминали три месеца от онзи предобед в „Кортес“, а тя още си мечтаеше Андреас да ѝ заповяда да легне с него.
— Никога не съм ходила в Денвър — рече Пип. — Не познавам никого там. Но щом така си решил. Кажи ми какво искаш и ще го направя.
— Какво искам аз ли? — Андреас впи поглед в небето. — Искам да ме харесваш. Искам да си винаги до мен. Искам да остарея с теб.
— О!
— Извинявай. Трябваше да го кажа, преди да си тръгнеш.
Пип копнееше да му повярва. Той като че ли си вярваше. Само че недоверието ѝ извираше от мозъка на костите ѝ, от жилите ѝ.
— Както и да е — измърмори тя.
— Както и да е, не искам много. Ако те вземат в Денвър, а според мен ще те вземат, трябва да отвориш един прикачен файл, който ще ти изпратя, щом ти направят адрес на сървъра на редакцията. Главен редактор и издател е Том Аберант. От теб се иска само да отвориш прикачения файл. Но ако си държиш очите отворени и успееш да разбереш дали от „Денвър Индипендънт“ не са ми вдигнали мерника, ще съм ти благодарен и за това.
— Той е другият, който знае за онова. Журналистът.
— Да.
— Искаш да шпионирам за теб.
— Не искам да правиш нищо, което смяташ за нередно. И съвсем нищо да не направиш, здраве да е. Единствената ми молба, освен да отвориш прикачения файл, е да не казваш на никого, че си била тук. Не си напускала Калифорния. Ако споделиш с Аберант, че си била при мен, това наистина може да ми навреди. А ще навреди и на теб, естествено.
Мина ѝ една мрачна мисъл.
— Не се засягай — каза тя, — работата ми харесва. Но това ли е истинската причина да ми предложиш да се захвана с журналистика? Този човек в Денвър?
— Истинската причина? Не. Но дали е част от причината? Разбира се. Добре е за теб, добре е и за мен. Нещо против?
В онзи момент молбата му не ѝ се беше сторила кой знае какво. Пип не му беше отдала нито сърцето, нито тялото си, а много добре познаваше, благодарение на случая със Стивън, болката и страданията от това, да не получиш желаното сърце и тяло. Може и да нямаше доверие на Андреас, но ѝ беше мъчно за него, съжаляваше го даже и за параноята му, и щом с едно щракване с мишката можеше да се почувства по-малко задължена към него, по-малко виновна, че го е наранила, тя беше готова да го направи. Мислеше, че това ще им помогне окончателно да приключат въпроса за станалото между тях. И затова замина за Денвър.
След обикалянето по кръчмите с другите стажанти в „Денвър Индипендънт“ Пип се прибра в къщата на Том и Лейла късно през нощта и там завари Лейла, наметната с дебел полар, на стълбите към задната веранда; наоколо се усещаше цигарен дим.
— Хвана ме — рече Лейла.
— Пушиш?!
— По пет на година.
В бялата порцеланова купичка до нея имаше пет угарки. Лейла я захлупи с длан.
— Как е да си толкова умерен? — попита Пип.
— О, поредното нещо, което изостря комплекса ти за малоценност. — Тя се засмя горчиво, в смеха ѝ наистина се долавяше комплексарска нотка. — Интересните хора винаги са хора на крайностите.
— Може ли да поседя с теб?
— Студено е. Тъкмо се канех да се прибирам.
Пип я последва вътре, притесняваше се, че заради нея Лейла е посегнала към цигарите тази вечер. В известен смисъл тя се беше влюбила в Лейла така, както в Колин в Боливия, но откакто се беше пренесла при нея и Том, ѝ се струваше, че предизвиква напрежение между тях. Пип наистина беше хлътнала малко и по Том, можеше да си го позволи, защото не изпитваше физическо привличане към него — той беше по-възрастен и недосегаем за нея— и напоследък Лейла видимо ревнуваше, макар да не беше ясно дали Пип, или него, или пък и двамата. Пип знаеше, че просто трябва да се премести. Но ѝ беше трудно да напусне семейството, което чувстваше като свое.
В кухнята Лейла изсипа угарките и пепелта в парче фолио и го смачка на топка. Подкокоросвана от четирите изпити маргарити, Пип я попита дали може да ѝ зададе един въпрос.
— Разбира се — отвърна Лейла, вадейки кафето от хладилника.
— Искаш ли да се изнеса? Това ще помогне ли?
За миг Лейла застина. На Пип тя ѝ се струваше красива по един особен начин. Не дразнещо красива като стажантките в „Слънчев лъч“, а с някаква по-улегнала красота, даваща прекрасен модел, към който да се стремиш. Лейла се взираше в кутията с кафе в ръката си, сякаш се чудеше как е попаднала там.