— Не, разбира се — отвърна тя. — Да не би да ти се струва, че предпочитам да се изнесеш?
— Ами… Да. Малко.
— Съжалявам. — Лейла се насочи целеустремено към плота. — Сигурно пак долавяш някой от комплексите ми, но те нямат нищо общо с теб.
— Какви комплекси? За какво? Аз толкова ти се възхищавам.
Кутията с кафе тупна на пода.
— Така е, като пуша — измърмори Лейла и се наведе да я вземе.
— Защо пушиш? Защо правиш кафе в един и половина през нощта?
— Защото знам, че така или иначе, няма да заспя. И може да отметна малко работа.
— Лейла… — обади се жално Пип.
Погледът на Лейла издаваше не просто раздразнение, а ярост.
— Какво?
— Случило ли се е нещо?
— Не. Всичко е наред. — Лейла се стегна и изражението ѝ се смекчи. — Получи ли есемеса ми от Вашингтон?
— Да! Явно историята е много по-важна, отколкото смятахме.
— Това е всичко. Не съм на себе си от страх, че някой може да ни изпревари.
— Искаш ли помощ?
— Не! Лягай си. Късно е.
В коридора горе се чуваше как Том изхърква коктейлите, които беше изпил. Пип седна на ръба на леглото и написа писмо до Колин, последното от дълга поредица, която досега беше останала без отговор.
Да, пак съм аз. Сетих се за теб, защото току-що хванах Лейла да пуши отвън и това ми напомни за теб. Липсваш ми. Знам, че само предавам хората край мен. Но ми се иска да ми дадеш втори шанс.
С обич, П. Т.
Знаеше, че не бива да пише на замаяна глава, ала въпреки това натисна бутона за изпращане.
За съжаление, беше истина: Пип наистина предаваше хората край себе си. Почти веднага след като ѝ направиха адрес в сървъра на „Денвър Индипендънт“ и отвори прикачения файл от Андреас, тя съжали за стореното. Усещането за вписване, което беше липсвало в Боливия, в Денвър беше дошло едва ли не на мига. Другите стажанти в редакцията бяха обикновени младежи, а не отличнички и вундеркиндчета. Репортерите и редакторите бяха груби и саркастични, разделението на труда беше неутрално по полов признак, атмосферата беше строга и професионална, не чак толкова „готина“. Макар че Андреас обичаше да повтаря на стажантите, че „няма ръка, която да не е вдигната срещу нас“, за да подчертае, че са в позицията на по-слабите, които се нуждаят от подкрепа, проектът „Слънчев лъч“ беше твърде „готин“ и прочут, че да бъде наистина от страната на слабите. Истинските слабаци бяха журналистите. Колкото и да се превъзнасяха скромността на Андреас и възвишеността на идеалите му, ежедневните парични затруднения на журналистите, плащането на издръжка на децата и вноски по ипотеката, сандвичите им за по четири долара на обяд напомняха на Пип за майка ѝ и за бедните им съседи във Фелтън. След шест часа в „Денвър Индипендънт“ тя се бе почувствала у дома повече, отколкото след шест месеца в „Слънчев лъч“.
А и Лейла: прекрасен човек и отвътре, и отвън, с майчинско държане, което беше по-скоро сестринско, не задушаващо, журналистка, печелила „Пулицър“, чийто личен живот беше по-странен и от този на Пип. И Том: сериозен в работата, но шеговит насаме, безразличен към чуждото мнение за думите и външния си вид, сдържан и ироничен, колкото Андреас беше натрапчив и надут, отдадеността му към Лейла беше още по-подчертана от липсата на показност. Пип обичаше и двамата и когато ѝ предложиха да се премести при тях, на нея ѝ се струваше, че след цял живот лишения, грешни решения и нестигане до никъде, най-сетне е направила пробив.
Заради това беше толкова отвратително гадно, че беше вкарала шпионска програма в сървъра на „Денвър Индипендънт“, като се беше престорила, че сама е открила дадените ѝ от Андреас снимки с ядрена бойна глава, и че беше наговорила куп лъжи на Том и Лейла. Беше успяла да си признае по-дребните лъжи без кой знае какви поражения и срам, но по-големите — а навярно и шпионската програма— си оставаха. А сега Лейла се беше настроила срещу нея и изведнъж Том също беше започнал да се държи сковано, което караше Пип да се опасява, че макар да го уважаваше твърде много, за да си позволи да флиртува с него и да му изиграе номера си с непризнаването на авторитетите, той може да се е увлякъл по нея. Преди два дни я беше завел на театър и не стига, че през цялото време тя беше на тръни, задето го придружаваше едва ли не като негова любовница, ами на връщане в колата той съвсем беше скъсил дистанцията, беше ѝ задал няколко лични въпроса и изглеждаше видимо пребледнял, когато тя му пожела лека нощ, а оттогава я избягваше.
Освен това я притесняваше и пристигналото преди няколко дни писмо от Уилоу. То беше изненадващо сърдечно и пълно с новини, а към него беше прикрепена снимка, която си бяха направили пред плевнята. Отдолу спокойно можеше да пише „Отличничка и двойкаджийка“. Само че Уилоу беше участвала в изфабрикуването на журналистическия опит на Пип и със сигурност знаеше, че единственият начин някой от „Слънчев лъч“ да се свърже с нея е по криптирана връзка по телефона. Така че защо ѝ беше писала? И защо си беше направила труда да прикачва снимката? Пип се мъчеше да забрави, че беше отворила прикачената снимка у дома, когато беше свързана с интернет чрез безжичната мрежа на Том.