При това положение беше истинско постижение, че беше изпила само четири маргарити с другите стажанти тази вечер. Заради лъжите ѝ и напрежението в къщата като че ли беше само въпрос на време отново да се озове без работа и на улицата, големият ѝ пробив щеше да бъде пропилян. Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да предаде Андреас и да разкаже всичко на Том и Лейла. Но не можеше да понесе мисълта, че ще им падне в очите.
С мълчанието си закриляше убиец, луд човек, на когото нямаше доверие. И въпреки това не искаше да сложи край на връзката си с него. Той беше бърникал из мозъка ѝ с лъжица, а Пип изпитваше нездрава наслада да му отвърне със същото, да го влудява, да не му дава мира, задето знае тайните му и е в Денвър. Тъй като сега нямаше как ежедневното му присъствие да ѝ напомня за недоверието ѝ, властта, известността и силният интерес на Андреас към нея будеха все по-настойчиви сексуални фантазии. В някои, макар и важни, любовни показатели той беше кръгла нула, но в други беше номер едно.
Пип му пишеше всяка вечер, преди да си легне, и не изключваше телефона, докато той не отговори. Вече ѝ се струваше, че да преспи с него няма да е чак толкова лошо, със сигурност щеше да е по-малко прегрешение, отколкото отварянето на изпратения прикачен файл. Защо, защо, защо не му се беше отдала, когато имаше тази възможност? Сега, след като знаеше, че опасенията му от Том са неоснователни, бягството от Боливия ѝ изглеждаше още по-глупаво. Инсталирането на шпионската програма беше един безсмислен, подъл грях, който Пип можеше да избегне, ако беше останала при Андреас и беше извършила много по-приятния плътски грях.
Няма внедрен журналист. Няма разследване.
Сигурна ли си?
Т те харесва! Даже и на Л не е казал за Берлин.
Напълно сигурна ли си?
Да. Повярвай ми.
Какво казва за Берлин?
Че те познава.
И нищо друго?
Да! Зарежи параноята.
Де да беше толкова лесно.
Едва устояваше на изкушението да му изпрати снимка на слабините си, които жадуваха за него. Тя беше поредната от дългата върволица жени, които му оставаха верни. Предизвиканата от дървената лъжица промяна в мозъка ѝ явно беше необратима.
Не беше трудно да скрие разбълникания си мозък от Том и Лейла, но именно заради промяната в него беше отлетяла от Боливия направо за Денвър, без да се отбие при майка си. Майка ѝ притежаваше плашещо добре развито шесто чувство за душевното ѝ състояние. Още с кацането си в Денвър на Пип ѝ се наложи да впрегне всички сили, за да не ѝ позволи да зърне истината.
— Пюрити — беше казала майка ѝ по телефона. — Когато ми се закле, че не си успяла да откриеш нищо за баща си в Боливия, излъга ли ме?
— Не. Никога не съм те лъгала.
— И не си открила нищо, така ли?
— Да!
— Тогава защо отиде в Денвър?
— Искам да стана журналистка.
— Но защо в Денвър? Защо точно в това издание? Защо не някъде по-близо до мен?
— Мамо, сега е времето да бъда по-самостоятелна. Когато остарееш, ще бъда до теб. Не може ли няколко години да ме няма?
— Андреас Волф ли те е накарал да отидеш там?
Пип се поколеба.
— Не — отвърна тя. — Просто тук имаше свободно място и аз кандидатствах.
— И нито едно друго издание в страната не е търсило стажанти в този момент?
— Ти си против само защото е в друг часови пояс.
— Пюрити. Ще те попитам отново: истината ли ми казваш?
— Да! Защо питаш?
— Линда ми даде да използвам нейния компютър, за да погледна този сайт. Исках сама да проверя.
— И? Чудесно издание е, нали? Сериозна, задълбочена разследваща журналистика.
— Струва ми се, че не е съвсем така. Не ми казваш всичко.
— Така е! Тоест не е така, всичко ти казвам!
Колкото и добре развито да беше обонянието на майка ѝ, нюхът ѝ за прегрешенията на Пип беше още по-чувствителен. Тя надушваше, че дъщеря ѝ върши нещо нередно в Денвър, и това подклаждаше негодуванието, което Пип изпитваше към нея. Именно заради няколкото думи, изречени от майка ѝ, Пип се беше лишила от Андреас. За да се извиси до нейния идеал, се беше държала по-достойно, отколкото трябваше, и смяташе, че заслужава похвала за това, макар майка ѝ да не знаеше за случилото се. Не беше в настроение да слуша поучения.