Но оттогава майка ѝ се цупеше. Не ѝ се обаждаше, когато Пип ѝ оставеше съобщение, а когато вдигнеше, вместо да я засипе с радостни изблици, показваше недоволството си с въздишки, мълчание и едносрични отговори на въпросите, които Пип задаваше по задължение. В крайна сметка на Пип ѝ писна и напълно спря да ѝ се обажда. Дори не ѝ беше казала, че се е пренесла при Том и Лейла. Откакто заживя в дома им, у нея все повече укрепваше убеждението, че е можела да бъде пълноценна и приспособима личност, ако имаше родители като тях. Те бяха направили толкова много, за да ѝ помогнат, че намирането на истинския ѝ баща вече не беше чак толкова важно. Само че това, че предпочиташе тях за родители, я караше да изпитва жал към майка си, която си стоеше самичка във Фелтън и се беше постарала да ѝ даде най-доброто съобразно скромните си възможности. Пип като че ли беше обречена цял живот да предава хората край себе си. А сега Том май си падаше по нея, което беше поредното предателство, този път към Лейла, независимо че Пип не го беше искала и не можеше да го предотврати. Това я правеше още по-зависима от нощните есемеси с Андреас и самозадоволяването, което следваше.
Когато тя излезе от банята, Том продължаваше да хърка. Отдолу идваше аромат на кафе и тихо пощракване на клавиатура. На Пип ѝ беше жал за Лейла. Жал ѝ беше и за Том, ако той наистина се беше увлякъл по нея. И за Андреас, разбира се, и за Колин. Явно съжалението и предателството вървяха ръка за ръка.
Тя се върна в леглото и писа на Андреас. Беше твърде късно, за да очаква отговор, трябваше да се опита да поспи, ала въпреки това тя продължи да изпраща есемеси.
Има ли начин шпионската програма да се самоунищожи?
След като очевидно Т не крие нищо.
Това ме поставя в много неудобно положение. Те са добри хора.
Опасявам се, че Т си пада по мен.
Искам да те усетя в мен. Искам да…
Пип изтриваше последното съобщение, което беше започнала само като помощно средство да разпали възбудата си, когато от Вулканите пристигна отговор.
А ти падаш ли си по него?
Тя се изненада. В Боливия беше четири сутринта.
Не! Той е на Лейла.
Аз нямам нищо против.
Само че не си падам по него.
Няма нужда да се преструваш заради мен.
Не се преструвам. Знаеш по кой по-възрастен мъж си падам.
Измъчвана от угризения, в следващите десет минути Пип напразно чака отговор на дързостта си. Знаеше, че не е редно да се мъчи да поддържа интереса на Андреас, след като на два пъти го беше отхвърлила. Но в момента сексуалният ѝ живот се изчерпваше с тези есемеси. Тя написа:
Извинявай. Не биваше. Там ли си още? Видя ли другите въпроси? Има ли начин шпионската програма да се махне?
Вече не те искам.
Съобщението ѝ подейства като юмрук в лицето. Ръцете ѝ отскочиха от телефона и той падна между краката ѝ. Нима Андреас ревнуваше заради Том? Пип трябваше бързо да изчисти недоразумението, грабна отново телефона. Проклинаше грешките, които правеше с треперещите си пръсти.
Луда съм по теб. Умирам от разкаяние.
Преодолей го. Не те желая повече.
Сърдит ли си ми?
Не съм сърдит. Просто искрен. Не ми пиши повече. Няма да ти отговоря.
Тя простена жално, свлече се на една страна и придърпа одеялото над главата си. Не можеше да разбере къде беше сгрешила, нали беше казала, че Том не я интересува? Защо Андреас я наказваше? Пип се гърчеше под одеялото, мъчейки се да си обясни думите му, докато накрая имаше чувството, че ще се задуши. Обляна в пот, тя отметна одеялото и слезе в трапезарията, където работеше Лейла.
— Още ли си будна? — попита Лейла.
Усмивката ѝ беше смутена, но неподправена. Пип седна срещу нея.
— Не мога да заспя.
— Искаш ли ативан? Запасила съм се, мога да отворя аптека.
— Ще ми разкажеш ли какво откри във Вашингтон?
— Ще ти донеса хапче.
— Недей. Ще поседя да те гледам как работиш.
Лейла се усмихна.
— Харесва ми, че винаги си искрена какво искаш и какво — не. На мен понякога още ми е трудно да си казвам.
Усмивките ѝ като че ли изцеждаха по малко жилото на грубите думи на Андреас.