На няколко пъти се затваря в тоалетната, за да провери за нови съобщения в телефона, ала отговорът на Андреас пристигна чак по обичайното време, след като с Том се бяха прибрали за късна вечеря и тя си легна.
Ще видя какво може да направи Чен.
Пип изключи телефона, без да отговори. Беше принудила Андреас да наруши заканата си да не ѝ пише повече и това я радваше. Чувстваше се не като дете, а като възрастен, който разполага с някаква власт. Е, не като възрастен със строги морални принципи, но пък моралният абсолютизъм също беше детински. В момента Лейла се потеше на бюрото си, беше останала сама в редакцията по нощите, за да подготви материала си, защото беше възрастен човек. Нейната упоритост караше Пип да види Андреас в нова светлина, той беше дете мъж, вманиачен в разбулването на тайни. Споменът за неговите пръсти, галещи слабините ѝ, я накара да настръхне неприязнено. Сега осъзнаваше — поне така ѝ се струваше— че възрастните стискат зъби и пазят тайните си. Майка ѝ, макар в много отношения също да беше дете с прошарена коса, поне в едно беше възрастен човек. Пазеше тайните си и си плащаше цената за това. Пип си представяше как ще продължи да работи за „Денвър Индипендънт“, въпреки всичко, което знаеше, въпреки всичко, което беше направила, без никакви признания, точно както Лейла беше казала: „Няма да говорим за това“.
Усещането, че най-сетне е пораснала и е навлязла в света на възрастните, се запази и през следващите дни, през които Лейла отскочи до Вашингтон да изтръгне потвърждение на сведенията си от още няколко източника, от там се върна победоносно, но още по-разтревожена (един от събеседниците ѝ беше подхвърлил: „Не само ти разпитваш за това“) и остана на бюрото още една нощ, за да довърши материала. В четвъртък сутринта юрисконсултът се залови с него. Пип също беше изкарала няколко почти безсънни нощи и щеше да бъде възнаградена с вписване на името ѝ в карето „по темата работиха още“. Не разполагаше със свободен миг да мисли за Андреас или дали шпионската програма още функционира, проверяваше факти като луда. Царящото в редакцията напрежение беше хем смешно, хем вълнуващо. Беше смешно, защото това беше просто игра, нямаше нищо общо с ползата за обществото (какво значение имаше дали ще изпреварят „Вашингтон Поуст“ с няколко часа или ден?), но в същото време всички се вълнуваха така, както сигурно се бяха вълнували участниците в „Проекта Манхатън“: от месеци сглобяваха информационната си бомба и сега нямаха търпение да видят резултата от избухването ѝ.
Пип все още сверяваше по-второстепенни подробности, когато новината излезе в петък сутринта.
КРАЖБА НА ТЕРМОЯДРЕНА БОЙНА ГЛАВА В НЮ МЕКСИКО ПРЕДОТВРАТЕНА ПО СЛУЧАЙНОСТ
ИЗЧЕЗНАЛИЯТ ИЗВЪРШИТЕЛ Е СВЪРЗАН С МЕКСИКАНСКИ КАРТЕЛ И Е ДОСТАВЯЛ НАРКОТИЦИ В БАЗА „КЪРТЛАНД“, РАЗПЛИТАНЕТО НА СЛУЧАЯ Е ЗАПОЧНАЛО ОТ ОРЪЖЕЙНИЯ ЗАВОД В ТЕКСАС
Лейла беше вдигнала температура и се беше прибрала да подремне, за да се посъвземе преди уговорените интервюта за общественото радио и кабелните телевизии. Екипът, отговарящ за следенето на социалните мрежи, вече беше по местата си и като че ли звъняха повече телефони от обичайното, но иначе редакцията не изглеждаше засегната от избухването на информационната бомба. Другите репортери си работеха по своите задачи, а Том се беше затворил в кабинета си повече от час. Взривната вълна и радиацията се усещаха най-вече в киберпространството.
Пип говореше по телефона с управителя на „Соник“, мъчеше се да го убеди да я свърже с Филиша Бабкок, на чиито сексуални изпълнения върху атомната бомба беше отделен един немалък абзац в статията, когато до бюрото ѝ се спря Кен Уормболд, системният администратор. Той я изчака да си запише смените на Филиша и след това ѝ каза, че Том я вика. Тя неохотно се надигна. Правенето на сверки някак си беше паснало на манията ѝ по чистота. Отвътре я човъркаше, че не бива да остави и най-дребните подробности непроверени.
Том седеше на бюрото, подпрял брадичка на преплетените си длани. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискане.
— Затвори вратата — заповяда той.
Тя се подчини и седна.
— Кой те изпрати тук?