Той разлистваше един от докладите.
— Проникването в редакцията не ме безпокои особено. Целият му Проект се крепи на идеята за защита на източниците. Смятам, че ще защити и моите. В най-лошия случай ще се опита да ги привлече на своя страна. Притеснява ме домашният компютър.
— Съжалявам — рече Пип. — Постъпих глупаво. Едно от момичетата от Проекта ми изпрати писмо с прикачена снимка. Не биваше да я отварям.
— След това прониквала ли си в домашния ми компютър?
— Аз? Не! Как бих могла? Няма ли пароли?
— Програмата ги запомня.
— Не знам нищо за нея. Дори не знаех, че я има. Притеснявах се, но не бях сигурна.
— И той не ти е изпращал никакви пароли?
— Не е.
— Не си виждала нищо от съдържанието на твърдия диск на моя компютър? Не си получавала никакви файлове от него?
— Не! С него скъсахме!
— Защо да ти вярвам? Досега само си ни лъгала.
— Ти и Лейла сте моите кумири! За нищо на света не бих ви шпионирала. Не желая да чета чужди работи. Аз ви се възхищавам.
— А ако той ти изпрати някакви файлове сега? Какво ще направиш?
— Ако знам, че са твои — отвърна тя, — няма да ги прочета.
Том въздъхна дълбоко и при излизането на въздуха, който беше сдържал досега, раменете му провиснаха. Отново се взираше в някакво невидимо присъствие. Пип се чудеше какъв ли е този опасен документ, който Том толкова се притеснява да не попадне пред очите ѝ. Трудно ѝ беше да си представи, че точно той има нещо за криене.
[le1°9n8a0rd]
Връзката ми с Анабел започна веднага щом излезе решението за развода ни. В замяна на признанието, че съм я изоставил— да изоставиш съпругата си, беше едно от малкото основания за развод, приети в щатското законодателство в Ню Йорк, и единственото, което според нея отговаряше на причинените ѝ страдания — ми беше позволено да запазя ценното ни жилище с нисък наем в Източен Харлем, а Анабел замина да живее сама в горите на Ню Джърси. Тъй като и дума не можеше да става да я тормозя отново с Манхатън, трябваше да хващам автобус от Сто двайсет и пета улица, да се прехвърля на метрото на Сто шейсет и осма, а след това да продължа с още по-дългото лашкане с автобус през Хъдсън и през все по-грозните жилищни квартали по хълмовете северозападно от Нетконг, при което винаги ми прилошаваше.
Бях предприемал това пътешествие на два пъти през февруари, два пъти през март и веднъж през април. Последната събота на май телефонът ми звънна към седем сутринта, малко след като се бях строполил пиян в леглото. Вдигнах само за да го накарам да спре.
— О — рече Анабел. — Мислех, че ще се включи секретарят.
— Ще затворя и може да оставиш съобщение — отвърнах аз.
— Не, дай ми само трийсет секунди. Заклевам се, че няма да се оставя отново да ме въвлечеш в…
— Анабел…
— Исках само да кажа, че не приемам твоята представа за нас. Категорично я отхвърлям. Това е.
— Не можеше ли да отхвърлиш моята представа просто като престанеш да ми се обаждаш?
— Няма да се оставя отново да ме въвлечеш в това — повтори тя, — ала все пак много добре знам как разсъждаваш. За теб мълчанието е знак за капитулация.
— Не помниш ли, че обещах никога да не възприемам твоето мълчание по този начин? В предишния ни разговор.
— Сега затварям — рече Анабел, — но поне бъди честен, Том, и признай, че обещанието ти е подъл номер. Последната дума да е твоя.
Оставих телефона на леглото до ухото ми.
— Стигнахме ли вече онзи момент, в който ще ме обвиниш, че разговорът ни продължава повече от трийсет секунди? Или тепърва да го чакам?
— Не, затварям — повтори тя. — Просто исках да отбележа официално, че напълно грешиш за нас. Това е. Така че… Сега ще затворя.
— Добре. Чао.
Само че Анабел никога не затваряше, а аз нямах сили да го направя вместо нея.
— Не те виня — продължи тя. — Ти наистина прахоса младостта ми и след това ме изостави, но знам, че сега щастието ми не зависи от теб, макар че тук всъщност ми харесва и нещата вървят доста добре, колкото и невероятно да звучи това на човек, който ме смята, цитирам, „неспособна да се справи с истинския живот“, край на цитата.
— „Прахоса младостта ми и след това ме изостави“ — цитирах я аз в отговор. — Не, това не е провокация. Ти искаше само да оставиш трийсетсекундно съобщение.
— Което и щях да направя! Но ти вдигна…
— Вдигнах, Анабел, защото… Нужно ли е изобщо да го обяснявам? Вдигнах, защото ти си взела телефона и си набрала моя номер.
— Да, да, не те оставям на мира. Нали? Толкова съм жалка, не мога да те оставя.
Дори и да исках, нямаше да успея да намеря и една секунда щастие или спокойствие в последното ни оливане преди четири седмици. Винаги си тръгвах от нашите оливания посинен и изтерзан, с тревожни кратери в паметта, но и със смътен отвратителен копнеж да го направим отново.