— Виж — рекох. — Искаш ли да се видим? Искаш ли да дойда? Затова ли се обади?
— Не! Не искам да се виждаме! Искам да затворя, стига да бъдеш толкова добър да ми позволиш!
— Но обикновено досега, всеки път като се обаждаш, в началото заявяваш, че не искаш да се виждаме, и накрая, след няколко часа разговор, става ясно, че всъщност през цялото време, тайно в себе си, точно това си искала.
— Ако ти искаш да дойдеш да ме видиш — отвърна тя, — поне можеш да бъдеш достатъчно почтен да го кажеш ясно…
— Но докато се стигне дотам, разбира се…
— …като всеки възпитан мъж, който желае да прекара известно време с жена, която уважава, вместо да превръщаш предложението си в отвратително обвинение…
— Докато се стигне дотам, разбира се — повторих аз, — времето вече е напреднало, което означава, че когато най-сетне наистина се видим, което ти тайно си искала от самото начало, вече е станало много късно и тогава, няма как, оставам да спя при теб…
— …вместо лукаво да извърташ нещата, така че да изглежда, сякаш моето желание, а не твоето, моят противен живот, а не твоят противен живот…
— …неизбежно оставам да спя при теб и…
— Не желая да спя с теб! Не желая да те виждам! Не за това се обадих! Обадих се да кажа нещо съвсем простичко, което…
— …вече е станало три или четири сутринта, когато най-сетне наистина си легнем да спим, и това, предвид трите часа път и очакващият ме работен ден, винаги е имало доста неприятни последици. Просто се опитвам да ти го напомня.
— Ако искаш да дойдеш и да се поразходим в гората — рече Анабел, — нямам нищо против. Ще ми е приятно. Но трябва да признаеш, че ти го искаш.
— Не аз ти се обадих.
— Но ти повдигна въпроса за виждането. Така че просто бъди честен с мен.
— Ти искаш ли го?
— Само ако ти го искаш и си го признаеш като човек.
— Абсолютно същото важи и за мен. Е?
— Виж, аз ти се обадих — рече тя. — Можеш най-малкото…
— Какво?
— Да не се държиш така, сякаш те е страх, че ще ти направя нещо, ако в продължение на половин секунда престанеш да ме нападаш. Какво си мислиш, че ще ти направя? Ще те окова във вериги? Ще те принудя да се ожениш отново за мен? Става дума за разходка в гората, за бога, за най-обикновена разходка!
За да предотвратя двучасовия вариант на този разговор — при който единият се опитва да докаже, че другият е изрекъл фаталните думи, довели до удължаване на разговора, като вторият оспорва показанията на първия за последователността на събитията, а това на свой ред, поради липсата на запис, принуждава първия да възстанови по памет началото на разговора, а вторият излиза с твърдения, които в определени важни моменти се различават от казаното от първия и това налага времеемки съвместни усилия да се сравнят и напаснат двете версии — аз се съгласих да предприема пътешествието до Ню Джърси и да отидем на разходка.
Анабел пречистваше духа си в имота на родителите на по-младата си приятелка и единствена почитателка Сюзан. Едно от първите неща, които направих, след като подадох молба за развод, беше да преспя със Сюзан. Тя ме беше поканила на вечеря в ролята си на пратеник на Анабел с намерението да ме придума да се откажа от развода, но толкова ѝ беше писнало да слуша оплакванията ѝ от мен и от кръга на хората на изкуството в Ню Йорк в двучасовите им телефонни разговори всяка вечер, че накрая аз я придумах да предаде приятелката си. Сигурно целта ми е била да накарам Анабел най-сетне да приеме развода, само че не стана така. Тя сложи край на приятелството си със Сюзан и ме обвини, че няма да мирясам, докато не ѝ отмъкна или омърся всичко, което има. На всичкото отгоре според нейните изчанчени морални сметки излизаше, че двамата със Сюзан вече сме ѝ длъжници. Аз продължих да си говоря с нея по телефона и да я посещавам от време на време, а Сюзан ѝ позволи да остане в къщата в Ню Джърси, която родителите ѝ се опитваха да продадат за баснословна сума, откакто се бяха преместили в Ню Мексико.
Прохладният автобус ме изхвърли на малко кръстовище в гората насред нищото. За част от секундата очилата ми се замъглиха. Топлината беше наложила своеобразна атмосферна блокада, всичко беше нагъчкано и избуяло. Като в оранжерия. Видях Анабел да излиза от укритието си зад дърветата. На лицето ѝ грееше широка и като се има предвид всичко останало, неуместна усмивка. В отговор на моето се изписа нещо гротескно и също толкова неуместно.