— Здравей, Том.
— Здрасти, Анабел.
Поразителната ѝ черна грива, чиято поддръжка и невероятно честото боядисване навярно ѝ отнемаше най-много време след съня и медитирането, изглеждаше още по-гъста и прекрасна в летния зной. Между джинсите, носени без колан, и краищата на тясната карирана риза с къс ръкав се виждаше ивица гол корем, който беше като на тринайсетгодишно момиченце. Анабел беше на трийсет и седем. Аз щях да навърша трийсет и четири след два месеца.
— Можеш да се приближиш — подкани ме тя точно когато се канех да пристъпя към нея. И в мига, в който се отказах, тя добави — Не, по-добре недей.
По горския път се стелеше пушек от автобуса.
— Май сме в пълна дисхармония — рекох аз.
— Дали? — отвърна Анабел. — По-скоро това важи само за теб. Аз не мисля, че съм в дисхармония.
Идеше ми да изтъкна, че по принцип човек не може да бъде в хармония с друг, който е в дисхармония с него, ала не биваше да забравям за логическото дърво. Всяко нейно изявление ми даваше множество възможности за отговор, всеки от които щеше да предизвика различен отклик, на който също щях да имам няколко възможности за отговор, а много добре знаех колко бързо, само с девет-десет хода, може да се озова на някой опасен клон от дървото и колко отчайващо бавно е връщането към клона на неутралното начало, тъй като то само по себе си водеше до нови изявления от нейна страна, на които нямаше как да не дам определен процент утежняващи положението ми отговори, поради което се бях научил да внимавам изключително много какво казвам в първите мигове на срещите ни.
— Длъжен съм още сега да те предупредя — рекох аз, — че на всяка цена трябва да хвана последния автобус към града довечера. А той е рано, някъде към осем.
Анабел помръкна.
— Няма да те спирам.
За минутата, в която бях слязъл от автобуса, небето като че ли се беше оцъклило още повече. От всяка пора на тялото ми извираше пот, все едно вътре в мен имаше включен някакъв нагревател.
— Все се боиш, че се мъча да те задържа — продължи Анабел. — Първо те карам да дойдеш, макар да не искаш. После те карам да останеш, макар да искаш да си тръгнеш. Винаги ти идваш и си отиваш, а някак си мислиш, че аз дърпам конците. И ако ти се чувстваш безпомощен, представи си на мен какво ми е.
— Бях длъжен да те предупредя — отвърнах аз предпазливо. — Все някога трябваше да го кажа, а ако го бях оставил за после, можеше да решиш, че съм се опитал да го скрия.
Тя отметна грива недоволно.
— Защото това ще ме разочарова, разбира се. Това, че ще хванеш автобуса в осем и единайсет, ще разбие сърцето ми. Седиш и се чудиш кой е най-подходящият момент да съобщиш тази смазваща новина на увесилата се на врата ти бивша… каквато там ти се падам.
— Както току-що демонстрира — изтъкнах аз, — и двата подхода крият своите опасности.
— Не знам защо ме смяташ за твой враг.
По главното шосе се зададоха коли. Стъпих на горския път и се приближих към Анабел, която ме попита дали смятам, че е разочарована, задето няма да прекарам нощта с нея.
— Възможно е, поне малко — отвърнах. — Само защото спомена, че нямаш никакви планове за утре.
— Кога изобщо съм имала някакви планове?
— Именно. Заради това фактът, че си направи труда да го споменеш…
— Веднага бива изтълкуван от теб като заплаха за укори, ако решиш да не останеш да прекараш и утрешния ден с мен.
Поех си дълбоко дъх.
— Нещо такова.
— Добре — завъртя глава тя. — Изведнъж май ми се отщя да се разхождам с теб.
— Както решиш. Но по-добре да ми го беше казала, преди да ме поканиш и да се лашкам по автобуси половин ден.
— Не съм те поканила. Приех предложението ти да дойдеш. Има голяма разлика. Особено след като се появяваш толкова враждебно настроен и първото ти изречение е колко скоро трябва да си тръгнеш. Първото!
— Анабел…
— Да, половин ден си пътувал до тук. Но в това време аз седях да те чакам. На кого му е било по-зле? Кой е по-жалък?
Подскачането по клоните на логическото дърво с нея беше унизително. Готовността ми да се хвана и за най-дребното нещо беше унизителна, а още по-унизително беше, че продължавах да го правя въпреки опита си от хилядите пъти през изминалите дванайсет години. Все едно гледах как задоволявам пристрастеността си към опиат, който отдавна е престанал да ми носи и грам удоволствие. Заради това срещите ни трябваше да се провеждат в пълна тайна. Навсякъде извън вдън горите щеше да ни е срам от нас самите.
— Може ли просто да тръгваме вече? — попитах аз и нарамих раницата.