— Да! Да не мислиш, че искам да стоя тук и да се препираме?
Тесният път минаваше край границата на щатската гора. Пролетта беше дъждовна и растителното царство в канавките, ливадите и по скалистите хълмчета зеленееше ослепително. Във въздуха летеше полен в неприлични количества, дърветата бяха натежали от яркия прашец на своето плодородие, от набъбналите листа. Промушихме се през челюстите на ръждясала порта и се спуснахме по стар коларски път, отнесен от водата, който напомняше по-скоро на коритото на пресъхнал поток. От двете ни страни се извисяваха треволяци, които не след дълго неминуемо щяха да съжаляват за буйството си — вече бяха по-високи, отколкото трябваше, треволяци на стероиди, които всеки момент можеха да бъдат повалени от вятъра и да се пречупят грозно — и ни принуждаваха да вървим един след друг.
— Едва ли ми е позволено да питам защо „трябва“ да се върнеш още тази вечер — подхвърли Анабел.
— Ами не, по-скоро не.
— Защото ужасно ще се разстроя, като разбера, че имаш среща за закускообяд с Уинона Райдър.
Предполагаемото ми излизане с много по-млади красиви жени след развода се беше превърнало в лайтмотив за нея. Всъщност обаче срещата ми на другия ден беше за вечеря, не за закускообяд, и не беше с жена, а с бащата на Анабел, когото тя ненавиждаше и не беше виждала повече от десет години. Въпреки доказаната ни склонност към рецидивизъм, аз си бях позволил да повярвам, че наистина никога повече няма да я видя, и поради тази причина мога да поговоря с баща ѝ, без да ме е страх, че ще си навлека упреци от нейна страна.
— Сега по това си падат мацките, нали? — продължи Анабел. — Да си правят срещи за закускообяд. Ако питаш мен, няма по-отвратителна дума от тази. Лъха ми на киш „Лорен“ и лой от пържени наденички.
— Трябва да се прибера, за да поспя, тъй като снощи не можах.
— А, да. Защото аз те събудих. И държиш да ми го върнеш тъпкано.
Сдържах се и не отговорих. Започвах да си припомням откъслеци от последното ни оливане, които бях успял да изхвърля от паметта си, макар че не беше точно припомняне, а по-скоро повторно преживяване. В царството на Том и Анабел миналото и бъдещето се преплитаха. Небето над Ню Джърси беше надвиснала сауна с разпенени облачета пара, които ту потъмняваха, ту пожълтяваха ярко, без изобщо да подсказват къде точно се намира слънцето, нито пък, в резултат на това, кое време е и къде е изток и запад. И когато Анабел свърна в гората, обитавана навремето от племето ленапи, съвсем изгубих ориентация. Беше едновременно пет следобед и един, и седем, миналият месец и утре следобед.
Анабел вървеше пред мен, рипсеното ѝ дупе се полюшваше пред очите ми. Поведе ме по сърнешки пътеки, самата тя дългокрака като сърна, като внимателно заобикаляше всичко, което напомняше на отровен бръшлян. Вече не беше толкова плашещо кльощава както в годините преди раздялата ни, но още беше слаба. По ребрата и кръста ѝ минаваха леки вдлъбнатини като изметени от вятъра следи по прясно натрупан сняг.
По някое време, докато се спускахме по пружиниращо под нозете ни червеникавокафяво нанадолнище, обсипано с борови иглички, видях, че Анабел е разкопчала ризата си. Карираните краища се вееха отстрани. Тя не се обърна, а хукна надолу по хълма. В гората беше още по-задушно, отколкото на открито. Последвах бившата си съпруга до малка поляна край нещо като пресъхнало езеро, което обаче, преди да изчезне напълно, беше успяло да удави дърветата наоколо. Гора от големи сиви клони, същият убит цвят като на небето. Отнякъде излетя сребрист жерав.
— Ето тук — рече Анабел.
Под нас имаше мъх, камъни и гола пръст. Тя свали ризата си и се обърна да ми се покаже. Ареолите ѝ бяха големи и ужасно тъмночервени, набързо прогонваха погледа. Все едно кожата ѝ беше кремава коприна, попила кръв от две симетрични рани. Отклоних очи.
— Опитвам се да преодолея срамежливостта си — каза тя.
— Засега се справяш добре.
— Погледни ме тогава.
— Добре.
Изчервяването ѝ подчертаваше белега на челото, спомен от падане от коня като малка, при което беше счупила предните си два зъба, впоследствие заменени със скъпи, макар и леко отличаващи се импланти. Между тях имаше цепка, която на мен ми действаше възбуждащо. Все едно подканваше: „заповядай, влез“. Постоянен намек за език.
Анабел разлюля гърди към мен, после се сви свенливо и се извърна, прегърна ствола на една бреза.
— Виж, аз съм от онези, които прегръщат дървета!
Това беше моментът, в който би трябвало да поемем обратно, да се спуснем към централния ствол на логическото дърво и всички клони да се слеят в потвърждение: да, да, да. Съблякох се и установих, че макар да бяхме разведени, съм пъхнал шест презерватива в раницата си.