Анабел, излегната върху мъха и пръстта като някоя жертваща се индианка, се обади, че не ни трябват презервативи.
— Защо?
— Защото така — отвърна тя.
— Ще поговорим за това после — казах аз и разкъсах опаковката.
През 1991 година още бях толкова слаб, че направо бях безтелесен. Вместо тяло имах нещо като арматура от тел с прикрепени към нея сензори — много глава, доста ръце, тиранично щръкнал или свит до незабележимост пенис и нищо друго. Бях като рисунка на Хуан Миро. Бях само идея. Вече шест пъти това странно създание се беше довличало в живописния Делауерски каньон, за да участва в глупавата представа, която с Анабел имахме тогава за нас. Не беше гушкане, не беше приятно. Анабел лягаше на нещо твърдо или мръсно и телената джаджа яростно ѝ се нахвърляше.
Попитах я дали я наранявам.
— Не ме… разкъсваш… доколкото мога да преценя.
Изрече го саркастично. До главата ѝ имаше камък с големината на топка за ръгби. Зачудих се дали не е легнала нарочно до него, за да подскаже нещо, което все още я е срам да поиска открито. Може би идеята беше да грабна камъка и да ѝ разбия главата.
— А сега? — попитах и натиснах силно.
— Сега може и да разкъсаш нещо.
Всичките ни караници бяха за глупости. Все едно, като умножавахме нулевата стойност на глупостите с безкрайни приказки, резултатът нямаше да бъде пак нула. За да можем отново да започнем да правим секс, трябваше да се разделим, а за да стигнем до импулсивния бурен секс, трябваше да се разведем. Само така можехме да покажем гнева си срещу огромното нищо, което бяхме произвели с караниците си в опит да се спасим. Това беше единственият спор, който и двамата можехме да си позволим да загубим с чест. Но след това пак си оставахме с нищото.
Анабел лежеше по очи върху камъните и пръстта и тихо хлипаше, докато аз се борех с топологията на гащите и крачолите. Знаех, че не бива да питам защо плаче. Направех ли го, нямаше да мръднем от тук до тъмно. По-добре беше да тръгнем и по пътя да се дърляме защо не съм я попитал защо плаче.
Тя стана и си облече ризата, като подхвърли:
— Е, направи си кефа и вече можеш да се върнеш в града.
— О, моля те, не се мъчи да ме убеждаваш, че ти не го искаше.
— Но това е единственото, което ти искаш — отвърна Анабел. — И сега можеш да си вървиш. Освен ако не предпочиташ първо да повториш, а след това да си тръгнеш.
Шляпнах един комар на мишницата си и погледнах часовника, не можех да разгадая какво показваше черно на бяло той.
— Кажи ми пак, защо нямаме деца? — рече Анабел. — Не помня какво беше обяснението ти.
Дори и по нейните стандарти повдигането на този въпрос беше прекомерно висока цена за няколко минути секс. А и светкавичното представяне на сметката беше брутално.
— Помниш ли? — попита тя. — Тъй като аз не помня да сме го обсъждали както трябва.
— Така че защо да не го направим в следващите пет часа — подхвърлих аз. — Тъкмо сега са мястото и моментът.
— Ти каза, че ще поговорим после. Сега е после.
Убих още един комар.
— Откъде се взеха тия гадове?
— Мен от самото начало ме хапят.
— Не подозирах, че става дума за това.
— А за какво мислеше, че става дума?
Докоснах издутия вързан презерватив в джоба на панталона.
— Не знам. За други партньори, заразни болести.
— Определено мога да кажа, че не желая да слушам за тях.
— Тук има комари. Хайде да вървим.
— Знаеш ли къде сме? Можеш ли да се върнеш до спирката?
— Не.
— Значи, все пак имаш нужда от мен. Ако искаш да си хванеш автобуса.
Човек трябваше да е винаги нащрек, за да не се изгуби в шубраците на логическото дърво, но възбудата на Анабел, горещият ѝ гръб, още повече покачилият се градус при скоротечната обмяна на секрети, ароматът на шампоан „Мейн енд Тейл“, който се усещаше едва-едва, но винаги лъхаше от косата ѝ, бяха замъглили ума ми. Бях погълнал опиума на Анабел и последствията бяха предвидими. Доста отчаяно отвърнах:
— Виж, вече ми е ясно, че няма да ми позволиш да хвана автобуса.
— Да ти позволя? Ха!
— Не ти сама — поправих се. — Имах предвид и двамата. Няма да хвана автобуса заради нас двамата.
Само че грешката вече беше сторена. Анабел напъха крака в гуменките си.
— Веднага ще те заведа до спирката и ще изчакам с теб, докато се качиш в автобуса — каза тя. — Само за да си спестя малко от омразата ти поне веднъж в живота. Поне веднъж да не бъда обвинявана, задето си изпуснал автобуса.