Анабел отказваше да приеме, че в отношенията ни има нещо повредено, безвъзвратно унищожено, неподлежащо на поправка, отвъд соченето с пръст кой е виновен. При предишното ни оливане бяхме говорили девет часа без прекъсване, като се изключеше ходенето до тоалетната. Мислех, че най-сетне съм успял да я накарам да проумее, че единственият начин да сложим край на това мъчение е да се откажем един от друг и никога повече да не се виждаме, че деветчасовите разговори са самата гадост, която уж трябваше да лекуват. Това беше представата за нас, която Анабел се беше обадила сутринта да отхвърли категорично. Но каква беше нейната представа? Невъзможно беше да се каже. Анабел беше непоклатима, на мен все ми се струваше, че отбелязваме някакъв напредък и чак впоследствие осъзнавах, че сме се въртели в кръг, голям, празен кръг. Въпреки интелигентността и чувствителността си, тя не само че не притежаваше и капчица здрав разум, но и не беше способна да го осъзнае, ужасно беше да гледаш в такова състояние човек, на когото си бил толкова дълбоко отдаден и пред когото си дал обет да се грижиш за него до гроб. Ето заради това трябваше да продължа да се виждам с нея: да ѝ помогна да разбере защо не мога да продължа да се виждам с нея.
— Това е извратено — рекох аз, след като се заизкачвахме от мъртвото езерце към високото, където нямаше толкова комари. — За себе си говоря. Минава месец и се чувствам толкова изродски и потиснат, иде ми да умра от срам заради последното ни виждане, не мога да си покажа лицето пред друг човек. И затова идвам тук, а стигна ли до тук, едва ли не е биологично заложено да остана трийсет и шест часа, през които вдъхвам всевъзможни лъжливи надежди и очаквания…
Анабел се завъртя към мен.
— Млъкни! Млъкни! Млъкни!
— Да не искаш да те убия?
Тя поклати рязко глава, не, не, не иска да я убия.
— В такъв случай не ми се обаждай повече.
— Не издържах.
— Не ме карай да идвам. Недей.
— Не издържах! Боже господи! Трябва ли всеки път да ми навираш в очите колко съм слаба? — Тя започна да обикаля в кръг с вдигнати към лицето ръце, все едно се канеше да го раздере, изглеждаше, сякаш ято стършели са се вмъкнали в главата ѝ и жилят мозъка. — Смили се над мен.
Хванах я и я целунах, моята Анабел. Тя беше сополива, разплакана, с далеч не свеж дъх, мила. Освен това наистина не беше съвсем наред и като цяло не беше способна да работи. Целунах я, исках да я успокоя, да отнема болката ѝ, но след това ръцете ми се плъзнаха надолу към дупето ѝ. Ханшът ѝ беше толкова тесен, че можех да смъкна джинсите, без да ги разкопчавам. Когато се влюбихме, още бяхме деца. Сега всичко беше в пепелища, пепел от пепел, изгоряла при температура, способна да възпламени и пепелта, но зрелият ни сексуален живот тепърва започваше и никога нямаше да престана да я обичам. Именно представата за още две, три или пет години секс в пепелищата пробуждаше в мен мисълта за смъртта. Анабел се дръпна, коленичи, отвори раницата ми и извади швейцарското ножче, за миг реших, че и на нея ѝ е дошла същата мисъл. Само че вместо това тя намушка до смърт петте останали презерватива.
Апартаментът на „Адалбертщрасе“ беше под игото на един стомах. Когато вечер затвореше очи в леглото си, Клелия си представяше как стомахът се носи в мрака над нея. Отвън гладък и лъскав, бледорозов храносмилателен патладжан с разклоняващи се настрани по-тъмни венички, но отвътре червен и разръфан, облян в разяждащи сокове и готов да изригне и да се разпищи като пеленаче във всеки един момент, особено в малките часове. Този нещастен орган обитаваше тялото на майка ѝ Анели. Клелия спеше на канапето в ъгъла на всекидневната, до стената към нейната спалня, така че, когато майка ѝ поиска мляко и сухари през нощта, да не събуди по-малките деца и брат ѝ Руди, а само нея.
Стомахът винаги откликваше на самосъжалението на Клелия. Чуеше ли я да плаче, преди да заспи, това го раздразваше и той блъвваше кръв и жлъчка по чаршафите на Анели, които след това Клелия трябваше да смени и да накисне. С кръвта не можеше да се спори. Колкото и жестока да беше към нея майка ѝ, тя разполагаше с доказателство червено на бяло, че наистина е болна.
Не можеше да се спори и с необходимостта Клелия да започне работа. Дори и да не ѝ бяха забранили да кандидатства в университета — университета с четиристотингодишна история, който баща ѝ беше завършил и покрай който тя минаваше всяка сутрин на път към фурната — семейството не можеше да си позволи Клелия да учи редовно. Вуйчо ѝ Руди работеше за общината, редеше павета, горд в яркосините дочени дрехи, униформата на немския работник, истинският властелин на социалистическата работническа държава, и се грижеше за болната си сестра, като плащаше наема. Само че той пиеше и си имаше приятелки и затова на Клелия се падаше отговорността да осигури прехраната. Брат ѝ беше на петнайсет, а сестра ѝ беше още малка.