През деня Клелия обслужваше клиентите във фурната, а вечер обслужваше стомаха. Само в събота следобед и в неделя разполагаше с няколко часа за себе си. Тя обичаше да се разхожда край реката и в слънчевите дни полягаше върху тревата на брега и затваряше очи. Не искаше да вижда хора, във фурната вземаше пари от стотици, мъжете я зяпаха похотливо, бабичките бъркаха с два пръста във вързани на възел носни кърпи, за да извадят нужните монети, сякаш се канеха да се изсекнат пред нея. Повечето ѝ приятелки от гимназията сега бяха в университета и вече нищо не ги свързваше, а останалите се държаха настрани, тъй като баща ѝ беше от буржоазно семейство, ала и без това тя предпочиташе да е сама, за да може да си мечтае за мъжа, който ще я отведе от „Адалбертщрасе“ в Берлин, Франция, Англия, Америка. Мъж като баща ѝ, когото веднъж беше последвала по стълбите в кооперацията и го чу да казва кротко през неохотно открехнатата с един сантиметър врата на съседа им на горния етаж: „Жена ми е много зле тази вечер. Стомахът. Ако може малко по-тихо?“. Ето такъв мъж.
В една топла събота през юни, малко след двайсетия си рожден ден, Клелия свали престилката и каза на управителя на фурната, че се налага да си тръгне по-рано. През 1954 година работниците в Йена вече знаеха, че нищо лошо няма да стане, ако си тръгнат по-рано, единствено клиентите щяха да чакат по-дълго да бъдат обслужени и в най-лошия случай щяха да закъснеят за своята работа, където също нямаше значение дали са там, или ги няма. Клелия се прибра забързано у дома и се преоблече в любимата си поизбеляла лилава лятна рокля. Вуйчо ѝ беше завел брат ѝ и сестра ѝ на риба и беше оставил майка ѝ, която стомахът беше държал будна цяла нощ, да поспи. Клелия приготви чай от боровинки, който според Анели успокоявал стомаха, макар той да съдържаше танин и кафеин, и го отнесе в стаята ѝ с чиния сухари. Приседна на ръба на леглото и приглади косата ѝ, както правеше баща ѝ. Майка ѝ се събуди и блъсна ръката ѝ.
— Донесох ти чай, преди да изляза — каза Клелия и стана.
— Къде отиваш?
— Навън.
Когато стомахът кротуваше, майка ѝ все още можеше да мине за красавица. Дългогодишните страдания я бяха състарили, а беше само на четиресет и три. За миг тя като че ли понечи да се усмихне, но след това погледът ѝ се спусна към тялото на Клелия и на лицето ѝ се изписа обичайното изражение.
— Няма да те пусна да излезеш с тази рокля.
— Какво ѝ е на роклята? Горещо е.
— Ако имаше и капчица здрав разум, щеше да разбереш, че за нищо на света не бива да привличаш внимание към тялото си.
— Какво му има на тялото ми?
— Твърде е пищно. Всяко поне малко интелигентно момиче би се стремило да прикрие този недостатък.
— Аз съм много интелигентна!
— Не си — отвърна майка ѝ, — ти си глупава гъска. Още отсега мога да предскажа, че ще се хвърлиш на врата на първия срещнат, който ти каже две мили думи.
Клелия се изчерви и заради изчервяването наистина се почувства като глупава гъска с големи гърди, висока и завеяна, с дълги крака и прекалено голяма уста. Но все пак гъската успя да изсъска:
— През целия си живот и две мили думи не съм чула от теб!
— Това е несправедливо, но няма значение.
— Какво не бих дала някой да ми говори мило. Би било прекрасно!
— О, да, много е хубаво — отвърна майка ѝ. — Понякога дори може и да е искрен.
— Не ме интересува дали е искрен! Достатъчно е да е мил!
— Чуй се! — Майка ѝ се пресегна към чайника и си наля в чашата. — Не си измила банята. Вуйчо ти опикава навсякъде. От тук усещам миризмата.
— Ще я измия, като се върна.
— Направи го сега. Не мога да разбера какво е това „първо забавленията, после задълженията“. Ще измиеш банята и после пода в кухнята, и тогава, ако има време, може да се преоблечеш и да излезеш. Как може да ти е приятно да обикаляш навън, като знаеш, че те чака работа?
— Няма да се бавя — рече Клелия.
— Закъде бързаш?
— Времето е прекрасно.
— Искаш да си купиш нещо. И те е страх, че магазинът ще затвори, така ли е?
Анели имаше способността да напипа на кой точно въпрос дъщеря ѝ не желае да отговори и да го зададе.
— Не — отвърна Клелия.
— Донеси ми портмонето си.
Клелия излезе в антрето и се върна с портмонето, в което имаше няколко дребни банкноти и монети. Гледаше как майка ѝ брои пфенигите. Макар че Анели не я беше удряла, откакто дъщеря ѝ започна да се грижи за прехраната им, изражението на Клелия издаваше животинска настръхналост, обезумялостта на приклещена жертва.