— Къде е останалото? — попита майка ѝ.
— Това е всичко. Останалото ти го дадох.
— Лъжеш.
Изведнъж в лявата чашка на сутиена на Клелия шест банкноти по двайсет марки и осем по десет запърхаха като готвещи се да литнат твърдокрили бръмбари. Струваше ѝ се, че чува шумоленето на хартиените крила, а това означаваше, че острослухата ѝ майка също го чува. Дращещите крачка и коравите глави се забиваха в кожата на Клелия. Тя се насили да не поглежда надолу.
— Роклята — рече майка ѝ. — Искаш да купиш онази рокля.
— Знаеш, че не мога да си я позволя.
— Ще дадеш двайсет марки и останалото на вноски.
— Няма да се съгласят.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото ходих и попитах! Защото искам хубава рокля!
Клелия смаяно сведе поглед към дясната си ръка, която самоволно се беше надигнала и се беше отпуснала върху виновната чашка на сутиена. Тя беше отворена книга, простодушна, признаваща си всичко глупава гъска.
— Дай да видя какво криеш там — заповяда майка ѝ.
Клелия извади банкнотите от сутиена и ѝ ги подаде. В конфекцията на тяхната улица бяха докарали една лятна рокля със западна кройка или поне каквото минаваше за западна в изостаналата Йена, но така или иначе, роклята имаше твърде западен вид, за да бъде изложена на витрината. Клелия беше влязла под кожата на продавачката, като ѝ носеше пресни пасти с обяснението, че са стари и са за раздаване. Само че беше толкова глупава гъска, че разказа за роклята на малката си сестра, за да я научи какво може да се намери скрито „под щанда“ в магазините на социалистическата република, а майка ѝ, макар да не беше привърженичка на новия строй, беше запомнила думите ѝ. В упражняването на строг надзор Анели надминаваше и социалистическата република. Тя прие победата си спокойно и прибра парите в джоба на пеньоара, след това отпи от чая и попита:
— За какво ти е роклята, имаш среща с някого ли? Или просто да се фръцкаш по улиците?
Парите не принадлежаха по право на Клелия и в този смисъл не ѝ се струваха истински, даже тя смяташе, че заслужава наказанието да ѝ бъдат отнети, и беше бръкнала в сутиена с разкаяние и облекчение. Но като видя как изчезват в джоба на майка ѝ, те отново станаха истински. Шест месеца ги беше заделяла малко по малко от касата, без да я хванат. От очите ѝ закапаха сълзи.
— Ти си уличницата, не аз!
— Моля?
Ужасена от себе си, тя се опита да вземе думите си назад.
— Имам предвид, че ти обичаш да обикаляш по улиците. Аз предпочитам да се разхождам в парка.
— Как точно ме нарече? Коя дума използва?
— Уличница!
Горещ тъмен чай плисна по предницата на лилавата рокля. Клелия смаяно сведе поглед към петното.
— Трябваше да те оставя да умреш от глад — каза майка ѝ. — Яде, яде и виж се каква стана. Дали нямаше да е по-добре да оставя децата си да умрат от глад? Не можех да работя, така че какъв друг избор имах? А ти не спираше да ядеш. Ти си виновна за това, което направих. Заради твоя апетит беше, не заради моя.
Вярно беше, че Анели нямаше никакъв апетит. Но в думите ѝ се долавяше такава приказна жестокост, гласът ѝ беше толкова овладян и строг, че тя като че ли не беше никаква майка, като че ли сред завивките лежеше кукла от плът и кръв, през която говореше отмъстителният стомах. Клелия чакаше да види дали някакъв човешки остатък от майка ѝ няма да съжали за изреченото и да се извини, или поне да смекчи думите си, ала лицето на Анели още повече се разкриви, изведнъж стомахът пак я беше свил. Тя посочи немощно чайника и нареди:
— Направи чай. Този вече изстина.
Клелия избяга от стаята и се хвърли на канапето, на което спеше.
— Мръсна курва! — прошепна тя. — Мръсна курва!
Веднага се изправи и запуши устата си с длан. Избилите в очите ѝ сълзи придаваха трепкащи, прозирни крилца на лъчите, промъкващи се през плътните завеси, които стомахът държеше винаги да бъдат спуснати над прозорците. Боже господи, помисли си тя. Как можах да го кажа? Аз съм ужасна! След това се хвърли отново на тясното канапе и процеди още няколко пъти във възглавницата: „Курва! Курва! Долна курва!“. И при всяка дума стоварваше юмрука си върху главата. Струваше ѝ се, че е най-отвратителният човек на света, един от най-нещастните и нелепите. Краката ѝ бяха толкова дълги, че когато си легнеше на канапето, трябваше да ги свие, за да не висят във въздуха. Беше висока повече от метър и седемдесет и пет, завеяна гъска в твърде малката клетка на канапето, кръстена с най-грозното име на света. Колегите ѝ във фурната я смятаха за глупава, защото току се разсмиваше без причина и имаше навика да изплющява всичко, което ѝ дойде на ума.