Само че Клелия не беше глупава. В училище беше отличничка и можеше да учи в университета, ако не ѝ бяха забранили. Официалната причина за това беше, че баща ѝ е от буржоазен произход, само че баща ѝ беше мъртъв, а майка ѝ и вуйчо ѝ бяха от работническата класа. Истинската стигма беше, че в най-тежките години майка ѝ беше приемала в дома им първо един, а после друг офицер в черна униформа. Малката сестра на Клелия беше дъщеря на втория. Да, Клелия беше яла от месото, маслото и сладкишите, но тогава беше малка, не знаеше какво е зло. На злия стомах един от офицерите беше донесъл цял кашон с истински „Пепто Бисмол“. Анели се беше продала заради стомаха си, не заради децата.
Всеки път когато майка ми разказваше тази история, тя винаги подчертаваше, че когато сменила лекьосаната рокля и пъхнала един геврек и две книги в чантичката си, не е имала никакво намерение да изостави близките си, не действала по някакъв предварително подготвен план. Просто искала да се махне за една вечер от стомаха, да се порадва на едно денонощие свобода извън апартамента, който я карал да съзнава нещастието да бъдеш германец и едновременно с това я правел напълно неспособна да си представи какво е да не си германец. До онази юнска събота най-дръзката ѝ мечта била да си купи западна рокля. Сега нямало как да си позволи роклята, но все още можела да отиде да се разходи на Запад, в американския сектор, не било толкова далеч с влака.
С трийсет марки в чантичката, Клелия се спуснала към центъра на града, който с обичайното социалистическо размотаване все още се възстановявал от бомбардировките, на които бил подложен през войната заради намиращите се тук заводи за прицелни приспособления за оръдия и пушки. Почти всичките ѝ пари отишли за билета отиване и връщане до Берлин. С малкото останали тя си купила пакетче бонбони, от които огладняла още повече, докато стигнат в Лайпциг. До такава степен не била планирала бягството си, че разполагала единствено с един геврек. В момента обаче копнеела най-вече за свеж въздух. Въздухът във вагона миришел на вкиснат социализъм, горещият въздух от отворения прозорец вонял на тежка промишленост, въздухът на гарата „Фридрихщрасе“ лъхал на евтини цигари и бюрократично мастило. Не се чувствала като поредната капка от потока умове и таланти, изтичащ от републиката през онези години. Била бягаща презглава гъска.
На Запад разрушенията били още по-големи, но въздухът наистина бил по-свеж, може би защото вече се било свечерило. На „Курфюрстендам“ я връхлетяло усещането, че все едно идвала от тежка зима, а не от неизличимо социалистическо обезобразяване. Като първите зелени тревички през пролетта, като минзухари и кокичета, там вече никнели живителните стръкчета на търговията. Тя обходила целия булевард и после поела обратно, без да спира, тъй като, ако си позволяла да спре, щяла да се сети колко е гладна. Вървяла по тъмни улици и още по-разрушени квартали. Накрая си дала сметка, че несъзнателно, с инстинкта на животно търси фурна, защото при затварянето си в събота фурните изхвърляли стария хляб. Но защо, след като отчаяно търсела нещо конкретно в непознатия град, винаги избирала най-добрия маршрут да не го намери? Всяко кръстовище предлагало нова възможност за грешка.
И така, грешка след грешка, Клелия навлязла в изключително тъмния и пуст Моабит. Било започнало да ръми и тя най-сетне се спряла под една окастрена липа, не знаела къде се намира. Градът обаче като че ли знаел всичко и само я бил чакал да се спре. Пред нея отбил черен автомобил с лъщящи капки по капака и с отворени прозорци, един мъж се показал и подвикнал:
— Ей, дългокраката!
Клелия се огледала да провери дали онзи не говори на някоя друга.
— На теб говоря — продължил той. — Колко?
— Моля?
— Колко за нас двамата?
Клелия се усмихнала любезно, тъй като и двамата мъже ѝ се усмихвали приятелски, извърнала се и закрачила устремено. Спънала се, после ускорила ход.
— Ей, почакай, красавице!
— Върни се!
— Дългокраката! Дългокраката!
Струвало ѝ се, че се държи грубо, макар че двамата очевидно я вземали за проститутка. Грешката била чистосърдечна и напълно разбираема при тези обстоятелства. Трябва да се върна, помислила си тя. Трябва да се върна и да проверя дали наистина са сгрешили, и да измисля какво точно да им кажа, защото иначе те ще се смутят и ще се засрамят, макар че аз съм виновна, че обикалям по улиците… Но краката ѝ продължавали да я носят напред. Чувала как колата обръща и потегля след нея.