Тъй като майка ѝ не шофираше и не се нуждаеше от паспорт в малко градче като Фелтън, което напускаше само колкото да слезе до центъра на Санта Круз, единственият ѝ официален документ за самоличност беше картата с осигурителния ѝ номер, на която пишеше името Пенелопи Тайлър. За да си я изкара, тя или беше представила фалшив акт за раждане, или истинския акт за раждане заедно със съдебно решение за смяна на името си. Многократните щателни претърсвания на бунгалото не бяха довели до откриването на такива документи, нито пък на ключ от личен сейф в банка, което беше навело Пип на мисълта, че майка ѝ или е унищожила документите, или ги е заровила някъде веднага след като е получила осигурителния номер. В публичните регистри на някой окръжен съд сигурно се пазеше информация за извършената промяна на името, но в САЩ имаше множество окръзи и твърде малко от тях бяха публикували регистрите си в интернет, а Пип не знаеше дори от кой часови пояс да започне търсенето. Тя беше пускала всевъзможни комбинации от ключови думи във всички търсачки в интернет и единственият резултат бе, че се убеди колко ограничени са техните възможности.
Докато беше малка, мъглявите обяснения я задоволяваха, но когато Пип навърши единайсет, майка ѝ се видя принудена да отстъпи пред настойчивите ѝ въпроси и се съгласи да ѝ разкаже „цялата“ история. Едно време, рече тя, името ѝ било друго и живеела другаде, не в Калифорния, била омъжена, но съпругът ѝ — това го била разбрала чак след раждането на Пип — бил склонен към насилие. Биел я, само че бил хитър и ѝ причинявал болка, без да остави следи по тялото ѝ, а още повече я измъчвал психически. Тя била напълно под властта му и сигурно щяла да остане женена за него, докато не я убиел, ако не се страхувала за Пип, тъй като той ужасно се дразнел на плаченето ѝ като бебе. Опитала се да избяга с Пип, ала мъжът ѝ я проследил, оказал ѝ психически натиск и тя се върнала при него. Съпругът ѝ имал влиятелни приятели, тя нямало как да докаже, че е жертва на насилие, и знаела, че дори и да подаде молба за развод, ще оставят Пип при него. А това не можела да го допусне. Била се омъжила за опасен човек и била готова да си плати за грешката, ала за нищо на света нямало да изложи Пип на риск. И затова, една нощ, когато мъжът ѝ бил заминал някъде по работа, тя събрала нещата си в един куфар, качила се на автобуса и заедно с Пип отишла в приют за жени, жертви на насилие, в друг щат. Жените в приюта ѝ помогнали да се сдобие с нови документи и да извади фалшив акт за раждане на Пип. След това отново се преместила и в крайна сметка намерила убежище в планините над Санта Круз, където всеки може да е такъв, какъвто иска.
— Направих го, за да те защитя — каза тя на Пип. — И сега, след като ти разказах всичко, трябва сама да се пазиш и да не го споделяш с никого. Познавам баща ти. Знам колко се е ядосал, когато е разбрал, че съм решила да му се опълча и да те отведа. И знам също така, че ако някога разбере къде си, ще дойде и ще те прибере.
На единайсет Пип ѝ повярва на мига. Майка ѝ имаше дълъг тънък белег на челото, който си личеше ясно най-вече когато тя се изчерви, а цветът на леко раздалечените ѝ предни зъби беше малко по-различен от този на останалите. Пип беше убедена, че баща ѝ е ударил майка ѝ по лицето, и толкова ѝ беше жал за нея, че дори не попита дали наистина е така. Известно време не можеше да спи сама от страх баща ѝ да не дойде да я отведе. Стиснала я здраво в задушаваща прегръдка в леглото си, майка ѝ я успокояваше, че е в пълна безопасност, стига да не разкрие тайната пред никого, и доверчивостта на Пип беше толкова голяма, страхът ѝ беше толкова истински, че тя си мълча чак до бунтовните години на пубертета. Тогава разказа на две приятелки, като ги закле да пазят тайна, а в колежа сподели с още няколко.
Една от тези приятелки, Ела, която беше от Марин и не беше ходила на училище, а се беше подготвяла сама у дома, я изслуша с присвити очи.
— Странно — рече тя. — Това ми звучи страшно познато. В Марин има една писателка, нашумя много с мемоарите си, които в общи линии повтарят същата история.
Писателката се казваше Кандида Лорънс (също фалшиво име според Ела) и след като Пип намери книгата ѝ, бързо установи, че е била издадена няколко години преди майка ѝ да ѝ разкаже „цялата“ история. Историята на Лорънс не беше абсолютно същата, но беше доста подобна и изстреля Пип към Фелтън в състояние на вледеняващ бяс, раздирана от подозрения и обвинения. Но най-странното беше следното: когато се нахвърли на майка си, на нея ѝ се струваше, че е влязла в ролята на своя баща, на насилника, а майка ѝ пък се сви като малтретирана и превърната в емоционален заложник жена, каквато, според разказа си, е била, и така чрез самото оспорване на версията ѝ Пип някак си потвърждаваше нейната достоверност. Майка ѝ се разплака горко и я заумолява да прояви милост, изтича до библиотечката и измъкна мемоарите на Лорънс от лавицата с книги за самопомощ, към които Пип изобщо не поглеждаше. Поднесе книгата на Пип така, сякаш поднасяше дар за умилостивяване на боговете, и заяви, че била намерила голяма утеха в нея, била я прочела три пъти, била прочела и другите книги на Лорънс, те ѝ помагали да не се чувства толкова самотна в живота, който си била избрала, показвали ѝ, че и друга жена е преминала през подобни изпитания и от тях е излязла ненакърнена и силна.