Когато майка ми му казала, че е избягала от Йена, в първия момент той се сетил за дъщерите си и настоял тя веднага да се прибере у дома. Но щом узнал, че майка ѝ я бие и Клелия не може да продължи образованието си, баща ми променил мнението си. „Леле, това е ужасно — казал той. — Явно нещо не е наред в тази система, щом принуждават умно, будно момиче като теб да работи във фурна. Аз съм стар планинар, едно одеяло и педя корава земя ми стигат. Хотелът ми не е кой знае какво, но пък има легла. Защо не спиш в моето и ще видим утре как ще изглеждат нещата? Аз ще подремна на пода.“
Почти напълно съм сигурен, че мотивите му са били порядъчни. Баща ми беше добър човек, всеотдаен учител и верен съпруг, поддръжник на независимостта на сестрите ми, ненаситен слушател на истории за несправедливости, доверчив по природа, първи доброволец за всяка неприятна работа, която трябва да се свърши. И все пак не мога да отрека факта, че през целия си живот той се ръководеше единствено от собствените си желания. Ако искаше да заведе учениците си в Хондурас да прокарват канализация в селата или пък в резерват на индианци навахо да боядисват къщи и да жигосват добитък, баща ми заминаваше, въпреки че това означаваше да остави майка ми да се оправя седмици наред сама с децата. Ако решеше да спре колата насред пътя и да ни зареже вътре, докато гони някаква пеперуда, нищо не можеше да го спре. А ако му щукнеше да се ожени за красиво момиче, достатъчно младо да му бъде дъщеря, веднага го правеше, и то неведнъж.
Той беше от Индиана. Решил да учи ентомология с надеждата да допринесе за развитието на земеделието, ала пътят към докторантурата в тази област е страшно дълъг. Образци от определени стадии на жизнения цикъл на ручейниците, които изследвал, може да бъдат събирани само в продължение на седмица-две в годината и за да се издържа, баща ми постъпил на работа в Отдела по земеделие в Колорадо. Когато довършил дисертацията си, живеел в Денвър и изпратил по пощата колекцията си на комисията в Индиана, която нямало как да му присъди докторска степен, без да види събраните образци. Само че колетът, който съдържал резултата от осем години труд, изчезнал безследно по пътя. Мечтата на баща ми била да преподава в университет и да се занимава с изследвания, а вместо това, като отчислен с право на защита, но незащитил докторант, станал учител в общинските училища в Денвър.
Някъде в края на 30-те той взел под крилото си едно умно, но уязвимо девойче, чийто пастрок бил пияница и побойник. Разговарял на няколко пъти с майката, уредил момичето да се премести да живее другаде, окуражил го да кандидатства в колеж. Оказало се обаче, че девойката може да бъде спасена само временно, тъй като приятелят ѝ бил в затвора. Веднага щом излязъл, те избягали в Калифорния. Баща ми служил четири години в Свързочни войски, като последната изкарал в Бавария, и след като се върнал в Денвър и отново тръгнал на работа, научил, че момичето се е прибрало у дома, приятелят ѝ бил във военен затвор, защото едва не убил някого в пиянска свада. Баща ми, който, подозирам, от самото начало бил влюбен в нея, започнал да я кани на излети в планината и малко по малко ѝ предложил брак. Тъй като се опитвала да оправи живота си и освен това била подложена на натиск от майка си, девойката явно решила, че няма друг избор, освен да приеме. (На единствената снимка, която съм виждал, тя прилича на ангел, но очите ѝ са празни, мъртви, долавя се някакво отчаяние от несъответствието между външния ѝ вид и мнението ѝ за самата себе си.) Дъщерите, които родила на баща ми, били на една и на три годинки, когато приятелят ѝ излежал присъдата си и се появил отново в Денвър. Баща ми не е споделял дори и с майка ми какво точно е станало тогава. Знам само, че в крайна сметка получил пълно попечителство над двете ми доведени сестри.
Той бил два пъти по-възрастен от майка ми, но тя била няколко сантиметра по-висока и може би това изравнявало и нормализирало нещата. Баща ми напълно зарязал заседанията на Четвъртия конгрес в Берлин, които навярно дори и по стандартите на международните доброволчески организации са поставили нови рекорди по досада и безсмислие, и двамата с майка ми по цял ден кръстосвали из града. Направили задължителните разходки с корабчета по реката, посещавали ресторанти, които на нея ѝ се стрували луксозни. На петата вечер той я накарал да седне и произнесъл кратка реч: „Ето какво предлагам. Ще се оженя за теб… Не, не се тревожи, няма нищо непочтено. Просто ми се струва, че ако останеш тук, ще се забъркаш в неприятности и за нула време ще се озовеш обратно в Йена, и така ще си отиде целият ти живот. След като се оженим, ще се погрижим да ти изкарат паспорт и така нататък. Другата седмица ще дойда пак с момичетата и ти ще можеш да прецениш дали искаш да се върнеш с нас в Америка. Ако не искаш, ще анулираме брака. Но според мен си страхотно момиче, с глава на раменете, и ще се радвам да останем женени. Ти си напълно, абсолютно прекрасна, Клелия“.