Замисля ли се за Анабел и за лошите предзнаменования, на които не обърнах внимание, преди да се оженим, все стигам до нашето разделено семейство: сестрите ми винаги навън с баща ми, опитват се да направят света по-добър, а аз у дома при мама. Тя ми спестяваше срамните подробности от страданието си (сигурен съм, че ако можеше да избира, щеше да предпочете да е наследила стомаха на майка си, който изхвърляше само кръв, а не воняща гадост, квинтесенцията на германските ругатни, вулгарни шеги и табута), само че, разбира се, аз усещах, че е нещастна, а баща ми като че ли постоянно беше на някакъв конгрес или конференция, или на поредното си приключение в чужбина. Прекарах хиляди вечери сам с нея. Като цяло тя беше доста строга с мен, но имахме една странна игра с лъскавите списания, за които се абонираше. След като прелистехме целия „Таун енд Кънтри“ или „Харпърс Базар“, майка ми ме караше да избера коя къща и жена харесвам най-много. Бързо се научих да посочвам най-скъпата къща и най-голямата красавица и растях с мисълта, че ако си ги осигуря, ще овъзмездя нещастието ѝ. И все пак най-странното в нашата игра беше това, че докато разлистваше списанията, майка ми приличаше на възторжено, изпълнено с надежди момиче, което се държи с мен като по-голяма сестра. Когато пораснах и тя за пореден път седнеше да ми разказва историята за бягството си от Йена, точно това момиче си представях.
Предадох Анабел още преди да я познавам. В края на третата си година в Пенсилванския университет се кандидатирах за главен редактор на „Дейли Пенсилвейниън“, като прокарвах идеята, че вестникът трябва да се отвори към „истинския“ живот извън университета, и след като ме одобриха и прекарах лятото в Денвър при майка ми (баща ми беше починал две години преди това), назначих нарочен човек да отговаря за новините от града и започнах да възлагам статии за препродажбата на билети за „Спектрум“, нивото на живак и кадмий в Делауеър, тройното убийство в Западна Филаделфия. Смятах, че моите репортери успешно разкъсват обвилия университета пашкул от седемдесетарска разлигавеност, ала въпреки това ме глождеше притеснението, че за хората, които те преследваха за интервюта, приличат на деца, които ти досаждат да си купиш на безумни цени уж собственоръчно приготвени сладкиши, за да съберат пари да отидат на летен лагер.
През октомври приятелката ми Луси Хил привлече вниманието ми към една интересна история. От другата страна на реката, в Елкинс Парк, деканът на колежа по изкуства „Тайлър“ една сутрин намерил в кабинета си тяло, увито в кафява амбалажна хартия. Върху нея с червен пастел пишело: ВАШЕТО МЕСО. Тялото било топло и дишало, но не помръдвало. Деканът повикал пазача, който пораздърпал хартията и отдолу изникнало лицето на второкурсничката Анабел Леърд. Очите ѝ били отворени, устата ѝ била залепена с тиксо. Деканът познавал Леърд от поредица писма, критикуващи непропорционално малкото жени сред преподавателския състав и непропорционално големия брой стипендии, отпускани на мъже. Последвалото внимателно разкъсване показало, че под амбалажната хартия Леърд е чисто гола. След известно тръшкане и кършене на ръце пазачът преместил пакета в друга стая, където една секретарка доразопаковала студентката, махнала тиксото от устата ѝ и я наметнала с одеяло. Леърд отказала да говори и да помръдне чак до вечерта, когато нейна колежка ѝ донесла дрехи да се облече.
Леърд беше стара приятелка на Луси и трябваше лично аз да редактирам материала за нея, но тъй като бях изостанал с домашните, оставих вестника в ръцете на завеждащия броя редактор Осуалд Хакет, мой съквартирант и най-добър приятел. Статията за Леърд, написана от един скаран с морала второкурсник, лъкатушеше между вулгарността и сарказма, като изобилстваше от подбрани пикантни цитати от неназовани колеги на Леърд („никой не я харесва“, „богата кифла“, „жалък опит да привлече внимание към себе си след провала на филмите си“), но пък репортерът си беше свършил работата както трябва, прилагаше дълго обяснение от Леърд и нищо неказващо изявление от декана, поради което Осуалд беше пуснал целия текст на първа страница. Аз го прочетох следобеда на другия ден и честно казано, само за миг ме бодна съвестта. Чак след като се отбих в редакцията и разбрах, че са ме търсили и Леърд, и Луси, си дадох сметка — изведнъж, с присвиване на сърцето — че статията е доста груба.