Истината е, че изпитвах ужасен страх от укори, особено от жени. Някак си успях да се убедя, че ако не отговоря на обажданията, може и да ми се размине. Не повдигнах въпроса и пред Осуалд, тъй като поради страха си от укори не обичах да укорявам приятелите си. Струваше ми се възможно гневът на Луси, която не живееше на общежитие, да се е поуталожил до следващото ни виждане и изобщо не ми мина през ума, че ако някоя мадама е толкова бойна да се опакова в амбалажна хартия, то за нея е нищо да се изтърси направо в редакцията.
Като главен редактор разполагах със свой кабинет, в който често оставах да уча. Ако Анабел се беше появила в гащеризон, униформата на войнствените феминистки в университета, сигурно щях да се досетя коя е, ала девойката, която почука на вратата късно следобеда в петък, беше облечена в скъпарски дрехи, с бяла копринена блуза и тясна пола до под коляното, която ми се видя по парижка мода. Устата ѝ беше резка от яркочервено червило, косата ѝ — черна грива.
— Търся Том Абèрант.
— АберӚнт, с ударение върху А — поправих я аз.
Девойката се ококори смаяно.
— Първокурсник ли си?
— В четвърти курс съм.
— Боже господи! На тринайсет ли си влязъл в университета? Представях си мъж с брада.
Бебешкото ми лице беше болна тема. Съквартирантът ми в първи курс беше предложил да си придам по-мъжествен вид с белег от едновремешен дуел, като се порежа с рапира и пъхна косъм в раната, за да не зарасне хубаво. Смятах, че лицето ми е основната причина за неуспеха ми с момичетата, тъй като, макар да умеех да се сприятелявам с тях, не бях вкарвал в леглото си нито едно. Привличах вниманието единствено на тапите под метър и петдесет и на обратните. Някакъв зализан тип от втората група се беше приближил към мен на един купон и без да каже и дума, пъхна езика си в ухото ми.
— Аз съм Анабел — представи се тя. — На която не върна обаждането.
Нещо ме жегна в гърдите. Анабел затвори вратата с обуто в шикозна обувка краче, седна и скръсти ръце, сякаш за да прикрие това, което напираше под блузата. Очите ѝ бяха големи и кафяви като на кошута, лицето беше издължено и тясно също като на кошута; не би трябвало да е красива, но беше. Беше поне две години по-голяма от мен.
— Съжалявам — измънках нещастно. — Съжалявам, че не се обадих.
— Луси ми каза, че си свестен. И че мога да ти имам доверие.
— Съжалявам и за статията. В интерес на истината, я прочетох чак след като излезе.
— Нали ти си главният редактор?
— Все пак делегирам част от правомощията си и на други хора.
Избягвах погледа ѝ, но усещах как очите ѝ ме изпепеляват.
— Необходимо ли беше твоят репортер да споменава, че баща ми е президент и председател на съвета на директорите на „Маккаскил“? И че не се радвам на всеобщо одобрение тук?
— Съжалявам — потретих. — Веднага щом видях материала, осъзнах, че е доста груб. Понякога, докато пише, човек забравя, че текстът му ще бъде четен.
Тя отметна тъмната си грива.
— Значи, ако не го бях чела, нямаше да съжаляваш, така ли? Това ли искаш да кажеш? Съжаляваш, че са те хванали? Това не е извинение. Това е страхливост!
— Не биваше да използваме анонимни източници.
— О, да, получи се забавна игра на отгатване — отвърна Анабел. — Кой ме мисли за разглезена богаташка, кой ме смята за луда, кой е толкова сигурен, че произведенията ми не струват. Разбира се, може и да не е толкова забавно да седиш в едно помещение с хората, наговорили такива неща по твой адрес, и да знаеш, че все още си ги мислят, да усещаш как те гледат. Да трябва да търпиш толкова вперени в теб погледи. Да се чувстваш тъй видима, изложена на показ.
Тя все още не беше отпуснала скръстените на гърдите си ръце.
— Все пак ти си била гола в кабинета на декана — изтъкнах аз, не успях да се сдържа.
— След като те разкъсаха хартията.
— Искам да кажа, че си търсила обществен отзвук и си го получила.
— О, пак старата песен. Има ли нещо по-грабващо вниманието от голо женско тяло? По-добър начин да продадеш вестника? Доказахте аргумента ми по-добре и от мен.
Това беше първият от десетки хилядите пъти, в които ми се струваше, че не схващам напълно логиката на Анабел. Но защото беше първият, а не десетки хилядният, и защото тя изглеждаше толкова пламенно самоуверена — присвива ме сърцето, като си спомня плама и увереността, които тогава все още притежаваше— приех, че грешката е моя.