— Нашият вестник е безплатен — измънках аз. — Не гоним продажби.
— Всяко действие си има последствие — запоучава ме тя. — Някои пътища водят нагоре, други водят надолу. Ти си редакторът, ти си пуснал това нещо да излезе и аз го прочетох. Ти ме нарани и ще трябва да живееш с това. Искам никога да не го забравиш, защото аз никога няма да забравя какво си пуснал в твоя вестник. Не прояви и уважението да ми се обадиш, след като ти оставих съобщение! Смяташ, че защото си мъж, а аз съм жена, ще ти се размине безнаказано. — Анабел замълча, видях как две сълзици атакуват грима ѝ. После тя добави по-меко: — Може и да не се съгласиш с мен, но съм дошла тук да ти кажа, че си гадняр.
Външният ѝ вид и възрастта ѝ придадоха още по-голяма тежест на обвинението ѝ. В интерес на истината, вече бях назрял да се съмнявам в добротата си. Когато бях в седми клас, на Великден по-малката ми сестра Синтия си дойде от колежа, преобразена в хипи с ръбати очила с телени рамки и с брадясал като библейски пророк приятел. Те проявиха приятелски изследователски интерес към мен като представител на човечеството от утрешния ден. Синтия се беше вторачила във въздушната ми пушка. Харесва ли ми да стрелям и да убивам враговете си с нея? Харесва ли ми да им пръскам главите? Как според мен се чувства човек с пръсната глава? Игра ли било това?
Приятелят ѝ ме подхвана за колекцията от пеперуди, с която се занимавах не особено ентусиазирано с надежда да спечеля одобрението на баща ми. Обичам ли пеперудите? Наистина ли? Защо тогава ги убивам?
Синтия ме попита какво искам да постигна в живота. Искам да стана журналист или фотограф? Чудесно. А защо не санитар? Или пък начален учител? Това било за момичета, така ли? Защо да е само за момичета?
След това приятелят ѝ подхвърли дали ми е минавало през ума да се пробвам за мажоретка. Не било позволено? Защо? Защо едно момче да не може да стане мажоретка? Да не би момчетата да не могат да скачат? Да не би момчетата да не могат да крещят?
Двамата ме бяха накарали да се почувствам като задръстен старец. Това ми се виждаше гадно от тяхна страна, но в същото време ме гризеше гузното усещане, че в мен нещо не е както трябва. Един следобед, няколко години по-късно, се прибрах у дома след училище и заварих къщата в извънредно положение, на тавана бяха открили мишки, нещата ми бяха разпилени на пода в стаята, вратата на гардероба беше отворена, на стълбата към капандурата се виждаха краката на баща ми. Позволих си да се надявам, че може и да не е забелязал вехтия брой на списание „Уи“, което бях задигнал от една антикварна книжарница и скрил в гардероба, но след вечеря той дойде в стаята ми и попита как според мен се чувстват сниманите за порнографски списания жени.
— Не съм мислил за това — отговорих чистосърдечно аз.
— Е, на тази възраст вече ти е време да се замислиш.
През онази година всичко, свързано с баща ми, ми се струваше отблъскващо и ме караше да се срамувам. Смотаняческите му очила, каквито носеха само хората в наземния контрол на НАСА, зализаната с петролни деривати коса, разкрачената му стойка на каубой. Напомняше ми на язовец: щръкнали зъби и безсмислена работливост. Защо строи поредния бент? Защо прегризва дървета? Защо се плацика наоколо, ухилен до уши?
— Сексът е нещо много хубаво — каза той с учителския си тон. — Но в порносписанията човек може да намери само човешко нещастие и морално падение. Не знам откъде си се сдобил с този парцал, ала имай предвид, че като си платил за него, ти си допринесъл с парите си за унижението на някой друг. Представи си как ще се чувстваш, ако това беше Синтия или Елън…
— Ясно, схванах.
— Наистина ли? Даваш ли си сметка, че тези жени са сестри на някого? Дъщери?
Засегнах се, струваше ми се, че погрешка съм взет за по-лош, отколкото съм, защото всъщност не бях допринесъл за ничие унижение. Напротив, чрез кражбата на списанието бях наказал книжарницата, задето закупува на едро стари порносписания; ако изобщо имах някакво отношение към случая, аз бях порядъчният гражданин, който използва повторно отпадните продукти, а за какво точно употребявам откраднатия „Уи“, си беше моя работа и дори можеше да се приеме, че по този начин наказвам и експлоататорите, тъй като това, че се задоволявам с откраднати списания, правеше излишно закупуването на нови издания от тях, да не говорим, че спасяваше от изсичане вековните гори и превръщането им в целулозна каша.
Няколко дни по-късно откраднах още няколко списания. Харесвах „Уи“, защото момичетата вътре изглеждаха по-истински, освен това имаха по-европейски вид, следователно бяха по-културни, по-интелигентни и по-извисени от онези в „Плейбой“. Представях си как водя задълбочени разговори с тях, как ги изслушвам състрадателно и с това печеля симпатиите им, но не можех да отрека, че интересът ми към тях се изпаряваше веднага щом се изпразнех. Струваше ми се, че се сблъсквам със заложена в самата структура на Вселената несправедливост: това, че съм мъж, който се възбужда от снимки не по своя воля, едва ли не автоматично ме поставяше от страната на лошите. Не исках на никого да навредя, а навреждах.