Когато Анабел си тръгна от редакцията, след като произнесе присъдата си за мен, нито тя, нито аз знаехме, че съм точно този, когото търси. Навън слънцето се беше скрило изведнъж, както става през октомври, и аз седях в сумрака и страдах. Бях готов да повярвам, че съм гадняр, но все пак беше нетърпимо да бъда наречен така от по-голямо и много привлекателно (и богато, да не го забравяме, още от самото начало това го имаше) момиче, което специално беше прекосило Шуйкил да ме заклейми. Не знаех какво да сторя. Ако се обадех на Луси, само щях да си изпрося още укори. Не можех да изхвърля от главата си това „ти си гадняр“. Преследваше ме и представата за голото тяло на Анабел, увито в амбалажна хартия.
Минах през столовата, изгълтах две панирани пилешки пържоли и една паста, върнах се в стаята ми в общежитието и набрах номера на Анабел, който си бях записал на дланта. Отброих десет позвънявания, преди да затворя. Когато Осуалд се прибра след вечеря, ме завари да стоя на тъмно.
— О, мистър Том е увесил нос — подхвърли той. — Някой е опънал нервата му. Да не би случайно да се е сблъскал с някоя Шипка?
Осуалд се заиграваше, не за първи път, с един епизод на „Умирай умно“, в който героят, злодей от Източна Азия с протеза на едната ръка, донесла му прякора Щипката, все не успяваше да произнесе думата правилно и затова всички го наричаха Шипката, а той все ги поправяше: „Не Шипката, а Шип-ка-та!“.
Искаше ми се да му обясня, че е сгафил и заради него съм бил подложен на ужасно унижение, но той беше в приповдигнато настроение, изобщо не съзнаваше гафа си и не можех да се насиля да му скофтя вечерта. Вместо това си го изкарах на автора на материала.
— На мен той ми прилича на малка острозъба невестулка — включи се и Осуалд. — Ако във Вселената имаше поне малко справедливост, материалът му нямаше да е толкова чист и щях да ти го оставя да го редактираш.
— Цитатите от неназовани източници по адрес на Леърд са доста гаднички. Чудя се дали да не пуснем някакво извинение.
— О, недей. Редакторът винаги трябва да подкрепя репортера си, дори и той да е малка оцъклена невестулка.
С Осуалд се бяхме озовали заедно в „Дейли Пенсилвейниън“ благодарение на това, че взаимно си нашарвахме в червено текстовете, докато не останеше и думичка от първоначалния вариант. В колкото и мрачно настроение да изпаднеше някой от нас, другият винаги успяваше да го разведри с глупостите си и не след дълго се хилех на опитите на Осуалд да имитира резервата на „Бронкос“ Норис Уиз (Осуалд беше от Небраска и също като мен беше привърженик на „Бронкос“) и на жестоките му пародии на по-глупави, но по-харесвани от нас колеги. Дарбата му да злобее по адрес на другите се изкупваше от нивото на самочувствието му, което беше колкото на Йори. Неотдавна той беше успял да сложи край на дългия си сушав период и беше забил една второкурсничка, поетеса, която очевидно щеше да разбие сърцето му, но още не беше стигнала дотам. От уважение към моята все още продължаваща суша, Осуалд рядко споменаваше поетесата, ала след като отново ме остави сам, беше ясно, че отива при нея, и аз пак се сгромолясах в ямата на угризенията.
Някъде към десет успях да хвана Анабел по телефона.
— Виж, наистина ми е кофти, че допуснах да пострадаш. Искам да ти се реванширам.
— Вредата е нанесена, Том. Вече си направил избора си.
— Но аз не съм такъв, за какъвто ме мислиш!
— За какъв те мисля според теб?
— За лош човек.
— Така сочат доказателствата — отвърна тя с лек намек за игривост, възможно смекчаване на присъдата.
— Искаш ли да напусна? Тогава ще ми повярваш ли?
— Няма нужда да го правиш заради мен. Може просто да се постараеш оттук насетне да бъдеш по-добър редактор.
— Ще се постарая! Ще се постарая!
— Добре, тогава. Не ти прощавам, но оценявам това, че ми се обади.
Ето тук разговорът ни трябваше да приключи, само че Анабел още тогава се отличаваше с особена липса на решителност, когато ставаше дума да затвори, а аз пък не исках да я оставя, без тя да ми е простила. В продължение на няколко секунди никой не се обади. Мълчанието се проточи и сякаш, поне на мен така ми се струваше, в него затрептяха хиляди възможности. Напънах се да доловя дишането ѝ.
— Излагаш ли някъде творбите си? — попитах аз, когато мълчанието стана непоносимо. — Ще ми е интересно да видя филмите ти.
— Ела в стаята ми и ще ти покажа гравюрите си. За това ли ми се обади? — Отново игривият тон. — Искаш ли направо сега да дойдеш да разгледаш?