— Сериозно ли предлагаш?
— Помисли малко и ще разбереш дали говоря сериозно.
— Аха.
— Моите творби не висят по стените.
— Ясно.
— И никой не влиза в стаята ми, освен мен.
Каза го така, все едно не просто изтъкваше някакъв факт, а поставяше забрана.
— Струваш ми се интересен човек — рекох аз. — Съжалявам, че те засегнахме.
— Вече съм свикнала — отвърна тя. — Явно всички хора го правят.
И тук разговорът отново можеше да приключи. Само че в играта се беше задействал фактор, който изобщо не би ми минал през ума: Анабел беше самотна. Все още имаше една приятелка в „Тайлър“, лесбийката Нола, която ѝ беше помогнала за опаковането в амбалажната хартия, но безнадеждното влюбване на Нола в нея я правеше трудно поносима в големи дози. Според Анабел всичките ѝ останали колеги бяха настроени против нея. Те имаха основания да негодуват срещу особения статут, който тя си беше извоювала — въпреки че университетът нямаше програма за кино, тя се водеше, че учи режисура — но истинският проблем беше в нея. Външният ѝ вид, острият език и наглед реалната възможност тя да се окаже артистичен гений будеха интерес у околните, Анабел определено привличаше погледите към себе си. Но дълбоко в себе си тя беше много по-свита, отколкото държанието ѝ подсказваше, и отблъскваше всички с моралния абсолютизъм и чувството си за превъзходство, което твърде често е признак за прикрита срамежливост. Преподавателят, който я беше окуражил да започне да снима филми, после се беше опитал да я вкара в леглото си и това: а) беше гадно; б) очевидно не беше нещо необичайно; и в) беше подкопало вярата ѝ в оценката му за нейния талант. След този случай Анабел беше извадила томахавката в отношенията си с университета. Това беше затвърдило положението ѝ на парий, тъй като според нея другите студенти се интересували единствено от подкрепата на преподавателите, от тяхното одобрение и възможността да ги препоръчат на някоя галерия.
Част от това, както и много други неща научих през вълнуващия двучасов разговор онази вечер. Не се смятах за особено интересен събеседник, но пък бях добър слушател. И колкото повече я слушах, толкова повече омекваше гласът ѝ. А след това открихме и едно странно съвпадение.
Анабел беше израснала в Уичита, в голяма къща в Колидж Хил. Тя беше представител на четвъртото поколение на едно от двете семейства, които притежаваха хранително-вкусовия конгломерат „Маккаскил“, втората по големина частна компания в страната. Баща ѝ, наследник на петпроцентов дял от акциите, се беше оженил за четвърто поколение Маккаскил и беше започнал работа в компанията. Като малка Анабел била много близка с баща си. Когато дошло времето да я изпратят в „Розмари Хол“, където била учила майка ѝ преди сливането с „Чоут“, тя заявила, че не иска да ходи там. Майка ѝ обаче настояла и за разлика от друг път, бащата на Анабел отказал да отстъпи пред молбите ѝ и така на тринайсет години тя се озовала в Кънектикът.
— Дълго време всичко е било обърнато наопаки в представите ми— каза ми тя. — Мислех, че майка ми е ужасна, а баща ми е прекрасен. Той е страшно умен и предразполага хората. Умее да ги върти на пръста си. След като заминах да уча, той започна да изневерява на майка ми, а тя пък започна да пие от сутринта и аз осъзнах, че се е опитвала да ме предпази, като ме изпрати далеч от дома. Майка ми никога не си го призна, но съм сигурна, че е така. Баща ми я убиваше, а тя не искаше той да убие и мен. Бях толкова несправедлива към нея. И накрая той наистина я уби. Горката ми майка.
— Баща ти е убил майка ти?!
— Човек трябва да проумее как работи „Маккаскил“, за да го разбере. Те са вманиачени да запазят компанията семейна собственост, така че никой отвън да не знае какво вършат. Всичко се върти около тайните и властта на семейството. Когато някой Леърд се ожени за наследничка на Маккаскил, то е завинаги, защото те наистина са вманиачени на тема семейна солидарност. Така че, след като заминах да уча и баща ми започна да изневерява на майка ми, на нея не ѝ оставаше нищо друго, освен да се пропие. Това е начинът да се справяме с нещата в нашето семейство. Алкохол, наркотици и опасни хобита, като пилотиране на хеликоптер например. Няма да повярваш колко от роднините ми са наркомани. Сигурна съм, че в момента най-малко един от братята ми е зависим. Или влизаш в компанията и увеличаваш семейното богатство, както според тях е редно да постъпи един Маккаскил, или се самоубиваш с хедонизъм, тъй като го няма принципа на реалността, който да те спре. Никой от семейството не трябва да работи, за да си изкарва прехраната.