Попитах я какво е станало с майка ѝ.
— Удави се — отвърна Анабел. — В басейна у дома. Баща ми не бил в града, нямало следи.
— И кога е станало това?
— Преди малко повече от две години. През юни. Приятна топла вечер. Алкохолът в кръвта ѝ е можел да повали и кон. Загубила е съзнание в плиткото.
Изразих съболезнованията си и след това споменах, че баща ми загина същия месец. Той се беше пенсионирал само две седмици преди това, беше чакал с нетърпение да навърши шейсет и пет, твърдеше, че ще се оттегли само от преподаването, но не и от живота, тъй като все още е пълен с енергия. Искаше да възстанови сбирката си с ручейници и най-сетне да получи докторска степен, да научи руски и китайски, да приютява у дома пристигнали на обмен чуждестранни студенти, да купи каравана, отговаряща на изискванията на майка ми за удобства. Първата му работа обаче беше да се запише доброволец за двумесечна зоологическа експедиция във Филипините. Възнамеряваше да си начеше старата краста за екзотични пътешествия, докато още съм млад и прекарвам летата у дома, така че майка ми да не остава сама. Когато го закарах на летището в Денвър, той ми каза, че майка ми е труден човек, много добре го знаел, но не бивало да ѝ се дразня, не бивало да забравям за тежкото ѝ детство и за разклатеното ѝ здраве. Думите му бяха изпълнени с обич и всъщност бяха последните, които чух от него. На другия ден малкият самолет, с който пътувала групата им, се беше разбил в планината. Четири реда в „Таймс“.
— Кой ден е било?
— Деветнайсети юни във Филипините. Осемнайсети в Денвър.
Гласът на Анабел притихна.
— Това е адски странно — прошепна тя. — Майка ми загина същия ден. И двамата сме останали сираци в един и същи ден.
Сега ми се струва някак си съдбовно, че всъщност не е било в един и същи ден, майка ѝ се беше удавила на деветнайсети. А и до онази петъчна вечер изобщо не бях суеверен. Баща ми беше върл противник на отдаването на прекомерно значение на съвпаденията, не само в училище, а и у дома често „доказваше“, че дъвченето на дъвка води до изсветляване на косата, за да демонстрира правилния ред за вадене на логични умозаключения. Но когато Анабел изрече тези думи след час и половина разговор, по време на който светът ми се беше свил до нейния глас в ухото ми — и това също ми се вижда съдбовно, че първия си истински разговор проведохме по телефона, при което от човека отсреща остават само думи, влизащи направо в мозъка — потреперих, сякаш изведнъж бъдещата ми участ се е разкрила пред очите ми. Нима беше възможно това съвпадение да не означава нищо? Интригуващата девойка, която преди няма и шест часа ме беше обявила за гадняр, вече час и половина ми споделяше с прекрасния си глас. Беше невероятно, приказно. След като трепетът ми отмина, осъзнах, че съм се надървил.
— Какво означава това според теб? — попита Анабел.
— Не знам. Сигурно нищо. Така поне би казал баща ми. Макар че…
— Адски е странно — повтори тя. — Изобщо нямах намерение да идвам в редакцията днес. Връщах се от „Барнс“, умът ми не го побира как е възможно все още да има хора, които смятат, че старият Реноар трябва да бъде изучаван, но така или иначе, точно такъв човек преподава в „Тайлър“ и аз имам нещастието да съм в неговия курс, защото не го изкарах миналата година с останалите. Мислех, че може да направи изключение, ала сега явно никой не е склонен да прави изключения за мен. И както си седях на спирката на Трийсета, толкова се ядосах за това, което ми причинихте, че не се качих на влака. И това ми се стори като знак, че трябва да дойда да те намеря. Дето изтървах влака. Досега никога не съм се унасяла тъй, че да изпусна влака.
— Наистина прилича на знак — съгласих се аз, подтикван от ерекцията си.
— Кой си ти? — попита Анабел. — Защо се случва всичко това?
В състоянието, в което бях изпаднал под въздействието на гласа ѝ, тези въпроси не ми се сториха налудничави, а плашещо сериозни.
— Аз съм американец, родом от Денвър — казах аз и после добавих надуто: — Сол Белоу.
— Сол Белоу от Денвър ли е?
— Не, той е от Чикаго. Нали ме питаш кой съм?
— А ти защо ми говориш за Сол Белоу?
— Той е носител на „Пулицър“ — отвърнах аз — и точно това искам и аз.
Мъчех се да си придам поне малко интригуващ вид, но вместо това звучах идиотски.
— Искаш да станеш писател, така ли? — попита Анабел.
— Журналист.
— И няма защо да се притеснявам, че ще вземеш историята ми и ще я използваш за някой роман?
— Няма да го направя.