— Историята си е моя. Това е моят материал. От нея идва моето изкуство.
— Естествено.
— Само че журналистите си изкарват хляба с предателства. Вашият дребен репортер ме предаде. Мислех, че се интересува от това, което се мъча да покажа.
— Не всички журналисти са такива.
— Опитвам се да реша дали не е по-добре да затварям. Дали това не са лоши знаци. Предателство и смърт… Това е лоша поличба, нали? Май е по-добре да затворя. Спомних си колко ме нарани.
Само че не можеше да затвори, разбира се.
— Анабел, моля те — обадих се аз. За първи път изричах името ѝ. — Искам пак да се видим.
Видяхме се, но преди това се отбих при Луси за слабо кафе и нещо като ябълков пай с овесени ядки. В къщата ѝ беше прекалено горещо и ми миришеше на като да са си „играли на зайчета“.
— Няма защо да се чувстваш виновен за статията — каза ми тя. — Обадих ти се да те предупредя, че едно гневно торнадо се е насочило към теб. Анабел трябва да прочете Ницше и най-сетне да преодолее това деление на добро и зло. Единственият философ, който не ѝ излиза от устата, е Киркегор. Можеш ли да си представиш да си легнеш с Киркегор? Той постоянно ще пита: позволяваш ли ми да направя това? Така харесва ли ти?
— И все пак ме гризе съвестта — отвърнах аз.
— Тя ми звънна вчера да ми говори за теб. Доколкото схванах, сте провели някакъв маратонски разговор по телефона. — Луси си сипа допълнително от ябълковия пай. Тя не беше дебела, но малко напомняше на дърво от Лосовия лес в лицето и бедрата. — Попита ме дали си Добър, с главно Д, което ме навежда на мисълта, че явно ти е хвърлила око и иска да те вкара в леглото си. Ти определено имаш нужда да се озовеш в нечие легло, само дето не съм сигурна дали е добре да попаднеш в нейното. Знам за какво говоря. И аз бях страшно хлътнала по нея през втората година в „Чоут“. Всички преподаватели я боготворяха, тя никога не оставаше без пари и успяваше да се снабди от онази силна ганджа, дето тъкмо бяха започнали да отглеждат хидропонно. Анабел по принцип трудно общува с хора, но като се напуши, е съвсем друга. На купоните се отрязваше яко, бедна ти е фантазията, и все намираше с кого да се изчука, а след това ставаше в шест сутринта и пишеше реферати като за дипломна работа. И на мен ми се искаше да се пробвам с нея, само че, когато ни настаниха в една стая, тя вече се беше отказала от секса. Сега се е отказала и от тревата. Станала е света Анабел. Още я обичам и това със статията е гадно, но тя сама си е виновна, че е говорила с репортера. Никой не я е карал да скача в капана.
— Има ли си гадже?
— Отдавна няма — отвърна Луси. — Веднъж я попитах колко често се самозадоволява и тя се направи на потресена от въпроса ми. Все едно не ѝ се носи славата на най-щурата ученичка в историята на „Чоут“. Но според мен точно заради това малко ѝ хлопа дъската. Беше твърде малка и освен това хвана някаква венерическа гадост. Жалко, но с две думи, не мисля, че става за теб.
Все още предъвквах тази информация, когато Луси ме хвана за ръката и ме завлече от кухнята, където се издигаха грамади от почернели тигани, в стаята на втория етаж, която делеше с приятеля си Боб. Леглото не беше оправено, на пода се въргаляха дрехи.
— Имам нов план — оповести тя. Долепи чело до моето и ме блъсна назад към леглото. — Започваме бавно и полека, да видим докъде ще стигнем. Какво ще кажеш?
— А Боб?
— Това е мой проблем, не твой.
Само преди седмица сигурно щях да приема охотно. Но сега, след появата на Анабел, съзирах известно разочарование в идеята, че сексът, който беше придобил чудовищни размери в съзнанието ми, може да е нещо тъй естествено и неангажиращо като яденето на ябълков пай. Освен това нямаше как да избегна натрапващия се извод, че Луси се опитва да ме отклони от Анабел. Тя едва дето не го беше заявила в прав текст. Понатискахме се на чаршафите на цветенца десетина минути и аз се дръпнах.
— Забавно е, нали? — рече Луси. — Отдавна трябваше да се сетим.
— Определено е забавно — отвърнах аз и любезно добавих, че нямам търпение за следващата част.
Неделният следобед с Анабел беше съвсем различен. Срещнахме се пред Художествения музей под сиво студено небе. Анабел дойде издокарана в червено кашмирено палто, поръбено с черен кант, и с нетърпящи възражение възгледи за изкуството. Бях я помолил за един кратък уводен курс и тя ме повлече нетърпеливо през залите, отхвърляйки категорично художник след художник: „досада“, „грешна идея“, „религиозни глупости“, „месо и пак месо“, докато не стигнахме до Томас Икинс. Тук се спря и видимо се успокои.
— Ето това е — рече Анабел. — Единственият мъж, на когото вярвам. Може би с изключение на Коро и неговите крави. Чудесно е уловил тъгата на това, да си крава. И Модиляни също, макар че само защото страшно харесвах неговите картини и ми се искаше да можеше и мен да нарисува. Всички останали лъжат за жените. Дори когато рисуват не жени, а пейзажи, да речем, пак лъжат за жените. Даже и Модиляни, не знам защо му прощавам, не бива. Може би защото е Модиляни. Навярно е по-добре, че няма как да се запозная с него на живо. По-нататък ще ти покажа и художничките в колекцията… — Тя изсумтя. — Само дето тях ги няма! Цялата тази колекция е прекрасен пример какво се получава, когато няма жени, които да карат мъжете да бъдат искрени. С изключение на този тук. Той е искрен.