— Това, което ти разказах, е самата истина — рече тя. — Не мога да ти разкажа по-истинска история, без да те изложа на опасност.
— Искаш да кажеш — отвърна Пип със спокойствието и студенината на насилник, — че има по-истинска история, но тя ще ме изложи на опасност, така ли?
— Не! Не изкривявай думите ми, казах ти истината и трябва да ми повярваш. Само теб си имам на този свят!
У дома, след като се върнеше от работа, майка ѝ разпускаше плитките си и сега, тъй като тя се тръшкаше и хленчеше като разлигавено дете, на което са му отказали нещо, пухкавата ѝ сива коса се мяташе насам-натам.
— Отговори ми ясно — рече Пип с още по-убийствено спокойствие, — чела ли си книгата на Лорънс, преди да ми разкажеш онази история, или не?
— О! О! О! Опитвам се да те предпазя!
— Отговори ми ясно, мамо: и сега пак ли ме лъжеш?
— О! О!
Майка ѝ беше вдигнала ръце към ушите, сякаш черепът ѝ щеше да се пръсне всеки момент и тя се готвеше да улови разлетелите се във въздуха парчета. Пип ясно усети как отвътре ѝ напира да я зашлеви през лицето и след това да продължи да я измъчва, но хитро, без да оставя следи.
— Така или иначе, нищо не си постигнала — рече тя. — Не съм в безопасност. Не успя да ме предпазиш.
Пип грабна раницата си и изскочи навън, спусна се по стълбите и пое по тясната алея към Ломпико Роуд под стоически неподвижните секвои. Зад гърба си чуваше как майка ѝ жално врещи: „Котенце! Котенце!“. Съседите сигурно си мислеха, че някой е загубил котето си.
Пип нямаше желание да бъде „близка“ с баща си, майка ѝ напълно ѝ стигаше, но смяташе, че може да измъкне пари от него. Тъй като не беше участвал в отглеждането ѝ и не беше плащал за обучението ѝ в колежа, той си беше спестил много повече от сто и трийсетте хиляди долара, които тя имаше да връща по студентския си заем. Разбира се, баща ѝ можеше и да реши, че не дължи нищо на една дъщеря, която никога не е виждал и от която нищо няма да види. Но като знаеше каква истеричка и хипохондричка е майка ѝ, Пип си го представяше като в общи линии почтен човек, от когото майка ѝ е извадила на показ най-лошото и който сега е щастливо женен за друга и може да изпита облекчение и благодарност, ако узнае, че отдавна изчезналата му дъщеря е жива и здрава; даже благодарността му можеше да е достатъчно голяма, за да го накара да извади чековата си книжка. Ако се наложеше, Пип беше готова на малки отстъпки, от време на време да му пише или да му се обажда по телефона, да му праща картички за Коледа, да станат приятели във фейсбук. Пип беше на двайсет и три години и той вече нямаше никакви права над нея, тя нямаше какво да загуби, а можеше да спечели много. Само трябваше да узнае името и датата му на раждане. Майка ѝ обаче защитаваше тази информация, все едно е жизненоважен орган, който Пип се опитва да изтръгне от тялото ѝ.
Когато дългите потискащи телефонни разговори с обитателите на „Ранчо Анчо“ най-сетне приключиха в шест вечерта, Пип затвори списъка, сложи си раницата и велосипедната каска и се опита да се промъкне незабелязано покрай кабинета на Игор.
— Пип, ако може да разменим няколко думи — долетя след нея гласът на Игор.
Тя направи крачка назад, така че той да я вижда от бюрото си. Погледът му, онзи Поглед, пропълзя по гърдите ѝ, все едно по тях бяха изрисувани огромни осморки, и се спусна към краката ѝ. На нея ѝ се струваше, че те бяха като нерешено судоку за Игор. Точно с такъв отнесен, замислен вид се взираше той в тях.
— Какво? — попита тя.
Той вдигна очи към лицето ѝ.
— Докъде стигнахме с „Ранчо Анчо“?
— Няколко положителни отговора днес. Към момента сме към трийсет и седем процента приблизително.
Игор завъртя глава по руски в неопределен жест.
— Да те питам… Харесва ли ти работата тук?
— Питаш ме дали предпочитам да ме уволниш ли?
— Обмисляме преструктуриране — отвърна той. — Може да се появи възможност да използваш другите си умения.