— И аз си имам проект. — Тя се приближи към диаграмата с накълцана на мръвки крава. — Ето това е той.
— Чудех се защо една вегетарианка е закачила крава в кухнята си.
— Все още не съм измислила всичко. Ще ми трябват петнайсет години да го завърша. Но ако успея, ще е като твоето списание: нещо абсолютно невиждано досега.
— Ще ми кажеш ли какво точно е?
— Чакай първо да стане ясно дали ще те видя отново.
Изправих се и застанах до нея пред плаката.
— Трябва ли и аз да престана да ям месо?
Тя се обърна към мен изненадано.
— Да, щом питаш. Задължително е.
— А ти от какво ще се откажеш?
— От много неща — отвърна Анабел и се върна на масата. — Свикнах да съм сама. Кухнята мирише така, както аз искам. Имам проблем с миризмите, усещам неща, които никой друг не усеща. И в момента долавям мириса на пудра от теб. Хубаво е да можеш сам да определяш миризмите край себе си, освен това чувам по-ясно мислите си, когато край мен е тихо. Не беше лесно да стана човек, за когото е нормално да бъде сам в събота вечер, но положих усилия, стигнах до там и сега част от мен съжалява, че излязох днес. Част от мен съжалява, че си тук. Но сякаш е било писано да стане така. — Тя си пое дълбоко дъх и ме погледна в очите. — Стоях на ъгъла и чаках теб, Том. Погледнах си часовника и си казах, че ще чакам пет минути. И ти дойде на четвъртата. Четвърти, осми, осми, четвърти.
Сърцето ми се разтуптя. Превръщах се в знак, губех същността си и макар, съвсем естествено, да се радвах, че Анабел е чакала точно мен, притокът на кръв в слабините ми беше като ерекцията, която, бях чел някъде, мъжете получават в мига на екзекуцията. Така се чувствах.
Пристъпих към нея и паднах на колене. Не по-слабо от възбудата ми, в мен пламтеше желание, което като че ли вече беше на косъм да се сбъдне: Анабел да ме допусне в затворения си свят, да означавам нещо в нейната история, както тя я виждаше. Анабел сложи ръце на раменете ми и се отпусна пред мен, усетих тежестта ѝ, тежестта на отговорността, какво ѝ коства това, вълнувах се повече заради нея, отколкото заради мен самия. Улових погледа ѝ.
— Това е четвъртата ни среща — каза тя.
— Ако броим разговора по телефона.
— Ще ме целунеш ли?
— Страх ме е.
— И мен ме е страх. Страх ме е от теб. Страх ме е от нас.
Приближих лице към нейното.
— Нараниш ли ме, ще си платиш — прошепна тя.
Можех да я целувам цяла нощ. И наистина я целувах цяла нощ. Сега ми убягва как е възможно да отлитат часове само в целувки, както ми убягват и другите неща от младостта. А и определено е имало почивки. Взиране в очите, приятно обсъждане в кой точно момент ни е сполетяла неизбежността. Буйната ѝ коса, ароматът на чистота от кожата ѝ, малкият процеп между предните зъби, покрайнините, които трябваше да опозная, преди да проникна по-навътре. Нови извинения и признания. Внезапното налудничаво близане на линолеума, за да ми покаже колко чист е подът в кухнята. След това се преместихме на дивана във всекидневната. Затворената врата към спалнята, в която не влизаше никой, освен Анабел. Но най-вече се целувахме, докато зората ни позволи да се видим със зачервените си очи.
Анабел се изправи и възвърна невъзмутимостта си като котка след несръчен скок.
— Сега е време да си вървиш — каза тя.
— Добре.
— Не мога да те допусна до себе си изведнъж. На теб очевидно не ти пречи да се прехвърлиш ей така от Луси към мен, но аз съм загубила тренинг.
— Аз пък изобщо нямам тренинг.
Анабел кимна сериозно.
— Трябва да ти призная нещо и да ти задам един въпрос — рече тя. — Луси ми разказа малко за теб. Идеше ми да ѝ се разкрещя да млъкне, но… Тя ми каза, че си девствен.
Как ненавиждах тази дума. Беше остаряла, вулгарна и съвсем точна.
— И това е моето признание: за мен това е важно. Затова те чаках на ъгъла. Не, чаках те, защото исках да те видя. Но и защото си мислех, че може би с теб ще мога да започна начисто. Съзнаваш ли изобщо колко си чист?
Слиповете ми лепнеха от няколкократните тайни изхвърляния през изминалите часове, но Анабел беше права: аз и малкият Том нямахме почти нищо общо. Той и лепкавостта бяха някаква мъжка работа, предизвикваща срам, и като че ли по никакъв начин не бяха свързани с нежността, която изпитвах към Анабел.
— Но не това е въпросът ми — продължи тя. — Въпросът ми е какво ти е казала Луси за мен.
— Каза ми… — внимателно заподбирах думите, — че доста си щуряла в гимназията и от дълго време си нямаш приятел.