Синтия се надяваше, че ще мога да отида в Денвър. В петък ѝ предстояло важно гласуване за профсъюзното сдружаване, а Елън още била ядосана на майка ми за някаква нейна забележка за свирещите на банджо. (Отношението на Елън тогава и по-сетне беше: Клелия е мръсна гад, а и не ми е истинска майка.) Синтия все още изпитваше съмнения в моята нравственост, макар и да го показваше приятелски, и сигурно вече се боеше (напълно основателно), че ще бъде принудена да изнесе на гърба си основния товар по емоционалното обгрижване на мащехата си. Съгласих се да се обадя в болницата.
Първо обаче звъннах на Анабел и извадих късмет да я хвана, преди да е излязла за срещата ни. Обясних ѝ положението и я попитах дали не иска да дойде да се видим в общежитието. Отговорът ѝ беше гробна тишина.
— Съжалявам — рекох аз.
— Сега вече ти е ясно какво имах предвид, като казах, че се започва — отвърна Анабел.
— Но това наистина е извънреден случай.
— Опитай се да си ме представиш в общежитието. Всички ще ме зяпат. Миризмата от душовете. Можеш ли да си ме представиш там?
— Майка ми е в болница!
— Съжалявам за нея — рече тя малко по-мило. — Ужасно е гадно, че се случва точно в този момент. Струва ми се, че това е някакъв знак. Знам, че не си виновен, но съм разочарована.
Успокоявах я почти час. Ако не ме лъже паметта, тогава за първи път си позволих да плюя по адрес на майка ми, дотогава тя беше просто нещо срамно, което пазех в тайна. Навярно исках да покажа на Анабел, че верността ми е към нея. А тя, макар да се отъждествяваше със своята многострадална майка, не само че не се опита да защити моята, а ме окуражаваше да отправям все по-остри укори към нея. Изсумтя, когато ѝ казах, че майка ми е абонирана за „Таун енд Кънтри“ и че смята хартиените салфетки за еснафски и при всяко хранене използва тъкани, нагънати и пъхнати в специални халки, както и че представата ѝ за класен магазин е „Нейман Маркус“. „Обясни ѝ — отговори Анабел, — че хората, на които се възхищава, летят до Ню Йорк и пазаруват в „Бенделс“.“ Анабел уж беше отхвърлила привилегиите на богатството си, но все още ги защитаваше от парвенюта. Като си спомня снобското ѝ държание, невинната му жестокост, тя ми се струва страшно незряла, а аз още повече и от нея, задето се чувствах опиянен от него и го използвах против майка ми.
Гласът в Денвър беше дрезгав и накъсан заради успокоителните.
— Старата ти глупава майчица е в болница. Като ме видя, доктор Шан… Вилингерхут… „Ще повикам линейка.“ Той е прекрасен човек, Том. Зарязал е бриджа заради мен, играе бридж всяка събота вечер… Вече няма такива лекари. Не е длъжен да работи, той е на шейсет и шест години. Истински аристократ, май съм ти споменавала, родът му… Много стар род, от Белгия. И в събота вечерта дойде от масата за бридж право при старата ти глупава майчица. Домашна визитация в събота вечер! Казва, че ще се оправя, нямало да ме остави, докато не се оправя. В интерес на истината, толкова съм обезкуражена… Старата ти глупава майчица… Той наистина е моят спасител.
Тя като че ли вече се прехвърляше от Арне Холкомб към доктор Ван Шулингерхут и това поне малко ме успокои. Попитах я дали иска да отида да я видя.
— Не, миличък. Много ти благодаря, но ти си имаш твоето списание. Редактор си… Да, да, за вестника говоря. Толкова се гордея, че си главен редактор. Ще направи впечатление… когато кандидатстваш право.
— И особено ако кандидатствам журналистика.
— Драго ми става, като си те представя с твоите изтънчени, интересни и амбициозни приятели… Светлите изгледи пред теб. Няма нужда да идваш при глупавата ти стара майчица. Предпочитам да не ме виждаш в това състояние. Доста зле… може да дойдеш, когато съм по-добре.
Не се гордея, че се възползвах от даденото под въздействието на успокоителните разрешение да не замина за Денвър. Мисля, че майка ми наистина искаше да си гледам моя живот, но това не омаловажава прегрешението ми, истината е, че се страхувах да бъда край нея, страхувах се да не се забъркам с болестта и възстановяването ѝ, а и трябваше да се досетя — всъщност се досещах, но си затварях очите — че Синтия, която също като баща ни е много добър човек, ще се нагърби с моето задължение и ще поеме към Денвър с фолксвагена си след гласуването за профсъюзите.
Но аз много-много не се замислях за това. Главата ми беше като радио, по което по всички станции вървеше единствено Анабел. Нямаше списание на света, в което да не посоча нейната снимка с думите: „Ето тази“. В езика нямаше думи, които да спират сърцето ми така, както закачената на таблото в редакцията бележка „Търси те Анабел“. (Никога „Аннабел“. Тя държеше на името си и го диктуваше буква по буква на всеки, който се случеше да вдигне телефона.) Разговаряхме всяка вечер и започнах да намразвам „Дейли Пенсилвейниън“, задето ми пречи да прекарвам повече време с нея. Престанах да ям месо и като цяло престанах да се храня, постоянно се чувствах леко замаян. Осуалд се суетеше загрижено около мен, ала дори когато бях с най-добрия ми приятел, замайването си оставаше. Исках единствено Анабел Анабел Анабел Анабел. Тя беше красива и умна, искрена и забавна, елегантна и артистична, непредсказуема като мен. Осуалд тактично насочваше вниманието ми към знаците, които подсказваха, че тя може и да не е съвсем с всичкия си, но освен това ми даде и статия от деловата притурка на „Таймс“, от която ставаше ясно, че благодарение на високите приходи от продажбата на зърно за Съветския съюз „Маккаскил“ е оценена на приблизително двайсет и четири милиарда долара, а енергичният ѝ президент Дейвид М. Леърд агресивно разширява пазарите в чужбина. Пресметнах набързо какво означава това — пет процента, четирима наследници — получих сумата от триста милиона долара за Анабел и съвсем ми се завъртя главата.