Анабел, облечена с шикозна черна рокля, отвори бутилка „Шато Монроз“ в кухнята.
— Тази е последната — рече тя. — Другите осем ги дадох на пияниците, които се събират зад магазина за алкохол.
Осмици и четворки, навсякъде осмици и четворки.
— Сигурно са те взели за ангел — отбелязах аз.
— Не, всъщност ме наругаха, че нямам тирбушон.
Очаквах една вълшебна вечер, а вместо това се разрази първата ни караница. Шеговито подхвърлих нещо за богатството на баща ѝ и Анабел се засегна, където и да отидела, всички я мразели, защото била богата, не бивало да се шегувам с това, не можела да бъде с мен, ако съм я мислел за такава, ненавиждала парите и нямало нужда да ѝ напомням за тях, и без това била потънала до колене в тяхната кръв. След десетото си напълно безполезно извинение намерих малко кураж и ѝ се сопнах. Ако толкова не искала да я вземат за разглезена богаташка, по-добре да престане да се появява в различна рокля от „Бенделс“ всеки път! Гневът ми я смая. Очите ѝ на кошута се ококориха. Анабел изля виното от чашата си в мивката, след това обърна и бутилката. Ако съм искал да зная, не си била купувала нова рокля от предпоследната година в „Браун“, макар че това очевидно нямало значение за мен, явно съм си бил изградил някаква своя представа за нея и съм се опитвал да наложа тази погрешна представа точно тази вечер, която уж трябвало да бъде идеална. Всичко съм бил развалил. Всичко! И така нататък. Накрая изхвърча от кухнята и се заключи в банята.
Докато стоях сам и я слушах как се къпе, имах възможност отново да разиграя скарването ни наум, струваше ми се, че думите, които бях изрекъл, може да са само думи на гадняр. Връхлетя ме познатото усещане за вродена мъжка греховност. Единствената ми надежда за пречистване беше да се разтворя в Анабел. Ето толкова черно-бяло ми се виждаше. Само тя можеше да ме спаси от мъжката греховност. Когато Анабел излезе от банята в умилителна бяла бархетна пижама с бледосини кантове, ме завари да се треса от плач.
— О, миличък — прошепна тя и коленичи в нозете ми.
— Обичам те. Обичам те. Извинявай. Но просто те обичам.
Бях искрено нещастен, ала малкият Том, който подслушваше от гащите, бодро вирна глава. Анабел положи буза и влажни коси върху коляното ми.
— Обидих ли те?
— Аз съм виновен.
— Не, прав си — рече тя. — Аз съм слаба. Обичам дрехите си. Ще се откажа от всичко, но още не мога да се откажа от тях. Моля те, не ми се сърди. Не исках да те засегна. Просто е трябвало да се скараме тази вечер, това е. Просто изпитание, което трябва да преодолеем.
— Харесвам дрехите ти — подсмърчах аз. — Харесва ми как изглеждаш в тях. Толкова те обичам, че чак ми става лошо, иде ми да повърна.
— Повече няма да ги нося навън — обеща Анабел. — Ще ги нося само когато съм с теб и това няма да има значение, защото ти ще знаеш, че просто още не съм достатъчно силна.
— Не искам да ти казвам какво да правиш и какво — не.
Тя целуна коляното ми благодарно. И тогава забеляза издутината в панталона.
— Съжалявам — казах аз. — Срам ме е.
— Няма от какво. Мъжете не могат да се сдържат. Заради теб ми се иска да можех да забравя всичко, което знам за това.
След това ми предложи да се изкъпя, което ми се стори напълно логично, тъй като и тя се беше изкъпала. Избърсах се с една от луксозните ѝ хавлии и отново се облякох, за да не изглеждам прекалено самонадеян. Когато излязох от банята, апартаментът беше осветен единствено от луната. Вратата на спалнята, която винаги стоеше затворена, сега беше леко открехната.
Приближих се и спрях на прага с разтуптяно сърце, то думкаше гръмко в ушите ми, сякаш пришпорвано от невъзможността на това, което се случваше. Никой не влизаше в спалнята на Анабел, а сега вратата стоеше отворена за мен. За мен! Значимостта на този миг издуваше главата ми, имах чувството, че тя ще се пръсне така, както Земята би трябвало да се пръсне при сблъска с нещо невъзможно. Като че ли освен мен и Анабел не съществуваше и никога не бе съществувал никой друг. Побутнах вратата.
На ярката монохромна светлина на луната спалнята приличаше на блян по чистота. Леглото беше с балдахин, Анабел се беше изтегнала на една страна под памучните завивки. Плетени на една кука перденца по прозорците на тавана, парцалена черга на пода, стол с тънки крачета и бюро (на което бяха оставени единствено часовникът и обиците ѝ), и висок стар скрин с метнато отгоре дантелено каренце. Върху скрина бяха наредени старо плюшено мече и също толкова оръфано магаре с избодени очи. На стената висяха две рисунки без рамки, едната на кон в смущаващо близка перспектива, а другата на крава от същата перспектива, и двете изглеждаха недовършени, с бели петна на платното, такъв беше стилът на Анабел. Може би заради лунната светлина спартанското обзавеждане напомняше на селска къща в Канзас от деветнайсети век. Играчките на скрина ме подсетиха, че още не съм дал подаръка на Анабел.