— Къде отиваш? — извика тя жално, когато излязох да взема раницата си.
Върнах се с малкия плюшен бик и седнах на ръба на леглото, все едно бях баща, дошъл да пожелае лека нощ на дъщеричката си.
— Забравих, че ти нося подарък.
Тя се надигна и взе бика. За миг си помислих, че няма да ѝ хареса, щеше да се покаже плашещата Анабел. Само че тя не беше тази Анабел в спалнята. Усмихна се на бика и каза:
— Здрасти, малчо.
— Харесва ли ти?
— Прекрасен е. Не съм получавала нова играчка от десетгодишна. — Тя хвърли поглед към скрина. — Другите остаряха и вече не ми говорят.
Анабел погали бика.
— Как се казваш, малчо?
— Само не Фердинанд.
— Да, не е Фердинанд. Само Фердинанд е Фердинанд.
Не знам откъде ми дойде името Ленард, но го изрекох.
— Ленард? — Тя се взря в притворените очи на бика. — Ти Ленард ли си?
После Анабел завъртя плюшената муцуна към мен.
— Той Ленард ли е?
— Да, аз съм Ленард — обадих се с белгийския акцент на гастроентеролога на майка ми.
— О, ти не си американски бик! — възкликна игриво Анабел.
С моя помощ Ленард обясни, че идва от много стар аристократичен говежди род в Белгия и че в резултат на поредица от нещастия е попаднал сред мизерията на спирката на Тринайсета улица. Той се оказа ужасен сноб, беше възмутен от грозотата на Филаделфия и царуващата в Америка пошлост и се радваше на възможността да бъде взет на служба от Анабел, виждал, че тя е сродна душа.
Анабел беше във възторг, а съответно и аз бях във възторг, че съм я докарал до възторг. Освен това се страхувах да оставя Ленард, страхувах се от това, което предстоеше; сега ми е ясно, че е нямало как да намеря по-добър начин да я накарам да се отпусне от играта с плюшения бик в детинската ѝ стая. Без да искам, бях нацелил правилния подход към нея. Когато най-накрая захвърлихме Ленард и тя ме придърпа върху себе си, в очите ѝ искреше нов плам, неукриваемият и непресторен плам на влюбена жена. Рядко се случва един мъж да зърне такова нещо.
Ще ми се да можех да си спомня усещането от сливането ни или може би е по-точно да кажа, че ми се ще да се върна в онзи миг такъв, какъвто съм сега, да се върна в онова състояние на разтреперана почуда, ала като разполагам с достатъчно опит да оценя какво е чувството да проникнеш в една жена за първи път, да му се насладя, ако трябва да се изразя с една дума. Само че не се бях наслаждавал нито на първата си бира, нито на първата цигара. Красотата на голата Анабел буквално ме заслепяваше, а аз не бях на себе си от притеснение. Ако изобщо помня нещо от онзи момент, то е нереалното усещане, все едно съм го сънувал, как влизам в стая, в която две фигури, по-скоро две „работи“, които стоят там, откакто съм се родил, и се познават много добре, си говорят за разни постижими неща като за възрастни, от които аз бъкел не разбирам, и посрещат с пълно безразличие закъснялата ми поява. Тези две работи, изобразени с груб вулгарен рисунък, бяха нашите „ония работи“: моят пенис и вагината на Анабел. Аз бях неопитният и неприет трети, Анабел беше реещият се някъде четвърти участник. Но това може и да е истински сън от по-късен период.
Много добре помня обаче въздействието на пълнолунието върху Анабел, тя изпитваше оргазъм след оргазъм. Аз бях твърде несръчен и нямаше да постигна същия ефект с простичкото вкарване-изкарване, ако тя не ми беше показала други, различни начини. Чак не ми се вярваше, че една такава машина за наслада не може да работи през другите дни от месеца, но последвалият опит го потвърждава. Анабел преживяваше оргазма безмълвно, не крещеше. В по-топлата светлина на зората тя призна, че през годините на въздържание, на които сега бяхме сложили край, понякога е чакала с нетърпение най-подходящия ден и го е прекарвала целия в леглото. Представих си красивите сцени от нейното безкрайно уединено самозадоволяване и ми се прииска поне за малко да съм на мястото на Анабел. И тъй като това беше невъзможно, проникнах в нея за четвърти, последен и вече направо болезнен път. След това спахме до вечерта, а следващите два дни не излязох от апартамента, като карах на препечени филийки с масло, тъй като не исках да прахосвам и миг от пълнотата на луната. Когато най-сетне се върнах в общежитието, написах молба за напускане и оставих „Дейли Пенсилвейниън“ в ръцете на Осуалд.