Майка ми ме беше предупредила, че е подпухнала от високите дози преднизон, предписани ѝ от доктор Ван Шулингерхут, но въпреки това ми изкара акъла, когато отидох да я посрещна на летището. Лицето ѝ, отвратително надуто и неприличащо на себе си, се блещеше като злощастна месеста луна, напомпаните бузи притискаха очите и те стояха постоянно притворени. Тя дълго се извинява жално. Лошо ѝ ставало, като си помислела в какво състояние е дошла за раздаването на дипломите в колеж от Бръшляновата лига, което с такова нетърпение очаквала.
Казах ѝ да не се тревожи, но всеки път като я погледнех, и на мен ми ставаше лошо. Колкото и често човек да си напомня, че лицето е просто лице и няма нищо общо с личността, така сме свикнали да преценяваме хората по външния вид, че трудно може да запазим непредубедеността си в сблъсъка с едно обезобразено лице. Лицето на майка ми изобщо не даваше шанс на състраданието, което би трябвало да предизвиква у мен. Докато вървяхме по алеята към официалната церемония за приемането ми във „Фи Бета Капа“, тя беше като някаква срамна тайна, плашило с глава от тиква с кариран панталон и сако. Избягвах чуждите погледи и когато я настаних да седне в залата, едва се насилих да се отдалеча спокойно, идеше ми да хукна.
След церемонията, едва ли не в откровен опит да откупя свободата си, аз ѝ подарих ключето от „Фи Бета Капа“. (Тя го носи на златно синджирче до края на живота си.) Оставих я в отредената ѝ стая в общежитието да си почине малко — беше ужасно горещо и задушно — докато с Осуалд подготвим в нашата скромно празненство с вино и хапки. Бях замислил празненството като начин да запозная майка ми и Анабел в неформална обстановка. Анабел страшно се притесняваше, за разлика от майка ми, която изобщо не подозираше какво съм ѝ приготвил. Въпреки че не познаваше Анабел, тя изобщо не я харесваше и аз от страх не ѝ бях казал, че Анабел ще дойде на събирането.
През ноември си бях мислил, че майка ми ще е доволна, задето излизам с наследничка на „Маккаскил“. Само че тя беше разбрала от сестра ми как сме се запознали с Анабел. Синтия се беше смяла на историята с амбалажната хартия, но майка ми виждаше в нея единствено лудост, краен феминизъм и ексхибиционизъм. В ежеседмичното си мрънкане по телефона тя започна да прокарва оскърбително разграничение между натрупаното благодарение на предприемачески дух богатство и наследеното богатство. Освен това тя правилно подозираше, че съм напуснал вестника заради Анабел. Бях ѝ обяснил, че искам да се съсредоточа върху репортерските си умения — с благословията на Анабел подготвях голям материал за наденицата — но майка ми надушваше сексуалните ни изпълнения чак от Денвър. Когато се прибрах за Коледа и ѝ казах, че не само съм станал вегетарианец, но и още следващата седмица ще замина отново за Филаделфия, дебелото ѝ черво пак се възпали.
Не си мислете, че не съм знаел в какво се забърквам с Анабел или че не съм се опитал да го избегна. Три дни в лунния месец бяхме като наркоманчета, попаднали на най-чистата гадост в света, но през останалите двайсет и пет трябваше да понасям прищявките, сцените, чувствителността ѝ, присъдите, обидчивостта ѝ. Всъщност рядко се карахме и спорехме, в повечето случаи ставаше дума за безкрайно обсъждане на нещо направено от мен или от някой друг, което я е засегнало. За да опазя нейното спокойствие, а и себе си от укорите ѝ, се наложи да пренастроя цялата си личност. Това би могло да се определи и като доброволно кастриране, ала по-скоро беше размиване на границите между нас. Научих се да изпитвам това, което изпитваше Анабел, тя пък се научи да чете мислите ми, а нима може да има нещо по-опияняващо от любов без тайни?
— Да поговорим за тоалетната — рече тя веднъж, още в началото.
— Винаги вдигам седалката — отвърнах аз.
— Това е проблемът.
— Проблемът не е ли в мъжете, които смятат, че могат да се изпикаят, без да окапят седалката?
— Радвам се, че не си от тях. Но все пак няма как да не окапеш понякога.
— Затова забърсвам ръба на тоалетната чиния.
— Невинаги.
— Добре, ще се старая повече.
— И не е само по ръба. Има и под ръба, и на плочките. Пръски.
— Ще бърша и пода.
— Не можеш да забърсваш цялата баня всеки път. А аз усещам миризмата и не ми е приятно.
— Аз съм мъж! Какво искаш да направя?
— Да сядаш? — предложи тя свенливо.
Знаех, че това не е редно, нямаше как да бъде редно. Само че мълчанието ми я засегна и Анабел също замълча, мрачно, с каменно изражение, а за мен беше по-важно да не ми се сърди, отколкото дали съм прав. Обещах ѝ, че ще внимавам повече или ще сядам, но тя долавяше негодуванието ми, долавяше, че покорството ми е неохотно, а в нашия съюз не можеше да има мир и покой, докато не постигнем пълно съгласие за всичко. Анабел се разплака и аз поех дългото ходене по мъките в търсене на по-дълбоката причина за страданието ѝ.