— Аз трябва да сядам — каза тя накрая. — Защо и ти да не сядаш? Няма как да не видя капчиците и пръските и всеки път това ме подсеща колко несправедливо е да си жена. А ти дори не съзнаваш колко е несправедливо, нямаш представа, никаква представа!
Скъса се от рев. Единственият начин да я накарам да престане беше на мига да се превърна в човек, който преживява не по-малко болезнено от нея несправедливостта на това, че мога да пикая прав. Направих тази промяна в моята личност — както и още стотици подобни в първите ни месеци заедно — и оттогава насетне пикаех седнал, когато тя можеше да ме чуе. (Но когато не можеше, пикаех в мивката. Именно тази част от мен, която го правеше, в крайна сметка ни опропасти и ме спаси.)
В спалнята Анабел беше по-снизходителна към различията ни. Не мога да опиша колко нещастен беше за мен денят, в който тя ме накара да събера две и две и ми обясни, че и дума не може да става за секс, когато само единият изпитва наслада. След часове болезнени обсъждания и мълчания, аз все пак настоях да пробваме и трябваше да понеса страданието от чувството за вина, когато Анабел се разплака, щом проникнах в нея. Попитах я дали изобщо не ѝ е приятно и тя изхлипа, че негодуванието многократно надхвърляло приятното усещане. Отново повторихме целия разговор за несправедливостта, като този път успях да изтъкна, че както сама си признава, нейният случай не е нещо нормално, тоест не става дума за заложено полово неравноправие. В крайна сметка, тъй като ме обичаше и навярно се боеше да не я изоставя заради някоя по-нормална, тя се съгласи да помисли как да ме компенсира. Начините ѝ бяха малко странни, но доста изобретателни и за известно време напълно задоволителни. Първо трябваше да се изкъпя, след това се превъплъщавах в Ленард и давах глас на смешните му бичи истории за случилото се през деня, после се събличахме и тогава — няма как другояче да се изразя — Анабел започваше да си играе с малкия Том. Понякога той беше фотоапарат, който минаваше бавно над тялото ѝ и снимаше любимите си части. Друг път тя го обвиваше в хладната си копринена коса и го милваше с нея. Или пък го целуваше, докато той не окъпеше лицето ѝ, все едно е слушалка на душ. Понякога направо го лапваше, като погледът ѝ оставаше прикован в него и улавяше моя чак когато дойдеше време да преглътне. Ласкавото ѝ отношение към малкия Том не се различаваше особено от държанието ѝ към Ленард. Твърдеше, че той бил красив също като мен. Че спермата ми миришела на чисто, за разлика от другите, които била имала нещастието да вкуси. Но като се замисля сега, най-странното е, че за нея като че ли оная ми работа не беше част от мен. Не ѝ беше приятно да я целувам, докато тя си играеше с нея, предпочиташе дори да не я докосвам, докато не приключи. И винаги, установих, броеше. Дойдеше ли пълнолуние и нормалността се възстановеше, Анабел ме уведомяваше при кой неин оргазъм сметките ни за месеца излизат начисто. И тогава всичко между нас беше наред. Отново ставахме едно цяло.
За отбелязване са още две кризи. Първата се разрази, когато ме приеха журналистика в университета в Мисури, където преподаването беше на много високо ниво и където майка ми ме беше окуражила да кандидатствам, тъй като таксите не бяха непосилни и не беше много далеч от Денвър. Може и да бях сляпо влюбен в Анабел, може и да се бях настроил против мъжествеността си като пречка пред единението на душите ни, но все пак си оставах мъж и осъзнавах, че Анабел е странна, че съм ужасно млад и че вегетарианската диета не ми понася. Мислех си, че в Мисури ще мога да се поокопитя, ще се науча да пиша като истински репортер и ще имам възможност да понатрупам опит с други жени, преди да реша дали да се врека на живот с Анабел. Направих грешката да съобщя новината за Мисури вечерта преди пълнолуние. Опитах се да я разведря в спалнята, но тя мълчеше. След часове цупене и подпитване, часове, които можеше да прекараме в далеч по-приятни занимания, Анабел изложи моите аргументи в пълната им мъжка подлост. Нищичко не пропусна.
— Ще се радваш на прекрасния си живот на журналист, ще си щастлив далеч от мен, а аз ще седя тук да чакам — обвини ме тя.
— Може да дойдеш с мен.
— Представяш ли си ме да живея в Колумбия, Мисури? Като твоя държанка?