— В такъв случай може да останеш тук и да работиш по проекта си. Две години не са кой знае колко.
— А твоето списание?
— Как да започна да издавам списание без пари и без опит?
Анабел отвори едно чекмедже и извади чековата си книжка.
— Това е всичко, което имам — каза тя и посочи сумата от четиресет и шест хиляди долара в графата с баланса. Пред очите ми написа чек за двайсет и три хиляди с изящния си артистичен почерк. Откъсна го и ми го връчи. — Искаш ли да си с мен и да преследваш високи цели? Или предпочиташ да отидеш в Мисури заедно с всички останали бездарни драскачи?
Идеше ми да изтъкна, но не го направих, че жестът с чека няма кой знае каква стойност, след като идва от дъщерята на милиардер. Да се усъмниш в клетвата ѝ никога повече да не приема пари от баща си, беше не по-малко сериозен грях от това, да се усъмниш в посветеността ѝ на изкуството. Беше ме научила да не засягам тези два въпроса. В това отношение беше направо фанатичка.
— Не мога да взема пари от теб — отговорих аз.
— Парите са наши — рече тя — и са последните останали. Всичко, което имам, е твое. Използвай ги добре, Том. Може да отидеш да учиш с тях, ако искаш. Ако ще ми разбиеш сърцето, сега е времето. А не от Мисури догодина. Вземи парите, прибери се у дома, върви да учиш. Но само не се преструвай, че сме заедно.
След това Анабел се заключи в спалнята. Не знам колко пъти трябваше да обещая, че няма да я изоставя, преди да ме пусне вътре. Когато най-сетне отвори вратата, аз скъсах чека — „Ама че си глупак, това не са малко пари!“, извика Ленард от таблата на леглото — и завладях тялото ѝ с ново усещане, че ми принадлежи, сякаш това, че бях станал още повече неин, беше я направило още повече моя.
Майка ми беше бясна от решението ми. Виждаше как поемам надолу по пътя към бедността, по който вече вървяха сестрите ми, пътя на глупавия идеализъм на баща ми, и оправданията ми колко прочути журналисти не са завършили журналистика, останаха напразни. Тя още повече се ядоса, когато след около месец ѝ казах, че през лятото ще се прибера в Денвър само за седмица. Откакто беше постъпила в болница, бях прекарал всичко на всичко осем дни с нея и смятах че съм длъжен — пред нея и пред Синтия — да прекарам поне месец у дома, само че Анабел разчиташе да заживеем заедно в мига, в който се дипломирам. Тя прие идеята ми за месец раздяла като ужасяващо предателство спрямо всичко, което бяхме планирали. Когато ѝ предложих да дойде с мен в Денвър, Анабел ме зяпна, сякаш аз, а не тя не е с всичкия си. Трудно ми е да проумея защо не сложих край на кризата с раздяла. Очевидно мозъкът ми вече е бил така настроен спрямо нейния, че макар да съзнавах колко е безсърдечна и капризна, не ми пукаше. Наркотиците са начин да избягаш от себе си, а прахосването на живота ми заради Анабел, извършването на нещо тъй очевидно погрешно, за да я накарам да се чувства добре и след това да се радвам на възторга от подновеното ѝ увлечение по мен, беше моят наркотик. Майка ми се разплака, когато ѝ съобщих плановете за престоя ми, но само сълзите на Анабел можеха да ме накарат да променя решението си.
На празненството по случай завършването подутото лице на майка ми излъчваше гняв и към двама ни. Нямаше как да обясня на приятелите си и на техните нормално изглеждащи родители, че това не е обичайният ѝ вид. Всички бяхме подгизнали от пот, когато се появи Анабел, облечена с убийствена небесносиня къса рокля, придружена от Нола. Те се насочиха направо към масата с напитките и мина известно време, преди да успея да измъкна майка ми от родителите на Осуалд и да я заведа в ъгъла, където, заслонена от идващия от Нола облак неприязън, седеше Анабел. Представих ги и Анабел срамежливо се надигна и стисна ръката на майка ми.
— Госпожо Аберант — каза тя смело, — радвам се най-сетне да се запознаем.
Горката ми обезобразена майчица, напъхана в кариран панталон и сако, изправена пред небесносинята официална рокля; аз накрая успях, но Анабел никога не ѝ прости за стореното от нея тогава. На подпухналото лице се изписа нещо като снизходителна усмивка. Майка ми пусна ръката на Анабел и сведе поглед към Нола, която беше облечена като пънкарка в черно от главата до петите.
— А вие сте?
— Приятелка в депресия — отвърна Нола. — Не ми обръщайте внимание.
Анабел искаше да направи добро впечатление на майка ми, трябваше ѝ само ей тонинко, за да излезе от черупката на срамежливостта си. Само че това ей тонинко така и не дойде. Майка ми се обърна към мен и заяви, че трябва да се преоблече преди вечеря.
— Първо си поговори малко с Анабел — настоях аз.
— Някой друг път.