— Мамо! Моля те.
Анабел си беше седнала, ококорена от смайване и обида.
— Съжалявам, че не съм в добра форма — оправда се майка ми.
— Тя си направи труда да дойде чак до тук, за да се запознаете. Не можеш ей така да си тръгнеш.
Опитвах се да призова чувството ѝ за благоприличие, но майка ми беше твърде потна и нещастна да се вслуша в него. Махнах на Анабел да дойде при нас, тя обаче не ми обърна внимание. Последвах майка ми в коридора.
— Кажи ми само как да стигна до стаята си — каза тя. — А ти остани на хубавото празненство. Радвам се, че се запознах с господин и госпожа Хакет. Толкова мили, интересни, разумни хора.
— Анабел е изключително важна за мен — процедих аз, разтреперан.
— Да, виждам, че е доста красива. Но е много по-голяма от теб.
— Само две години.
— Изглежда много по-голяма, миличък.
Почти обезумял от омраза и срам, поведох майка ми към стаята ѝ. Когато се върнах на празненството, Анабел и Нола си бяха тръгнали, но това ми донесе само облекчение, не бях в настроение да защитавам майка ми. На вечерята със семейство Хакет лицето ѝ беше очевадното нещо, за което никой не обели дума, а аз отказвах да ѝ говоря. След това, щом излязохме в лепкавия сумрак на улица „Локуст“, безцеремонно заявих, че не мога да прекарам вечерта с нея, тъй като в девет и половина е прожекцията на дипломния проект на Анабел в „Тайлър“. Ужасно се бях страхувал как ще ѝ поднеса тази новина, но сега го направих с радост.
— Съжалявам, че само ти се пречкам — отвърна тя. — Това отвратително заболяване проваля всичко.
— Не ми се пречкаш, мамо. Но ми се иска да беше поговорила с Анабел.
— Не мога да търпя да ми се сърдиш. За мен това е най-непоносимото нещо на света. Искаш ли да дойда с теб да гледаме филма ѝ?
— Не.
— Щом държиш на нея толкова, че заради това не ми говори цяла вечер, може би трябва да дойда.
— Не, не.
— Защо? Да не би филмът ѝ да е неприличен? Не понасям голотии и вулгарности, както знаеш.
— Не е — отвърнах аз, — но просто на теб ще ти се види неразбираем. Изследва визуалните свойства на киното като изразно средство.
— Харесвам хубавите филми.
Би трябвало и двамата да си дадем сметка, че произведението на Анабел няма да ѝ допадне, но аз успях да се убедя да ѝ дам още един шанс.
— Само ми обещай, че ще се държиш добре с нея — предупредих я аз. — Тя работи цяла година по филма, а хората на изкуството са много чувствителни. Трябва да бъдеш страшно, страшно мила.
Проектът на Анабел беше озаглавен — по мое предложение — „Река от кръв“. Тя искаше да го нарече „Незавършен № 8“, тъй като според нея филмът не беше напълно завършен, тя никога нищо не завършваше, защото ѝ ставаше скучно и се захващаше със следващото артистично предизвикателство. Моето мнение бе, че единствено Анабел може да разбере, че филмът е незавършен. Тя беше намерила отнякъде две кратки филмчета на 16-милиметрова лента, едното как се убива крава с удар в главата в кланица, а другото от коронясването на Мис Канзас за Мис Америка през 1966 година, и почти цяла година се беше трудила да обработва ръчно, монтира и наслагва двете ленти. Любимите ѝ режисьори бяха Анес Варда и Робер Бресон, но проектът ѝ беше повлиян най-вече от хипнотичните музикални платна на Стив Райх. Тя редуваше един кадър с неговия негатив едно към едно, едно към две, две към едно, две към две и така нататък, после вкарваше други ритмични вариации, като обръщаше кадрите, завърташе ги на деветдесет градуса, пускаше ги наобратно, ръчно ги оцветяваше с червено мастило. Крайният вариант на двайсет и четири минутният ѝ филм беше ужасно отблъскващ и представляваше масирана атака срещу визуалния кортекс, но ако човек знаеше как да гледа, можеше и да види гениалността му.
Любимият филм на майка ми беше „Доктор Живаго“. През последните минути от прожекцията я чувах как си мърмори ядосано. Веднага щом лампите светнаха, тя се втурна към изхода.
— Ще те чакам отвън — процеди тя, когато я настигнах.
— Първо трябва да поздравиш Анабел.
— Какво мога да ѝ кажа? Че това е най-ужасното, най-отвратителното нещо, което съм гледала през живота си?
— Ще е добре да е малко по-мило.
— Ако това нейното е изкуство, значи, в изкуството има нещо ненаред.
Ядосах се.
— Е, добре, тогава. Кажи ѝ го. Кажи ѝ, че филмът изобщо не ти е харесал.
— Не съм единствената, на която няма да ѝ хареса.
— Спокойно, мамо. Това няма да я изненада.
— Според теб това изкуство ли е?
— Определено. Според мен филмът е невероятен.
Анабел стоеше до Нола пред апаратната, не поглеждаше към нас, но си личеше, че вътрешно кипи. Малкото присъствали студенти и преподаватели бяха избягали презглава. Майка ми каза тихо: