— Не мога да те позная, Том, толкова си се променил през последните шест месеца. И това, което е станало с теб, много ме притеснява. Притеснява ме и човекът, който е направил този филм. Притеснява ме това, че заради нея ти изведнъж напусна хубавата си работа, за която положи толкова усилия, а сега се отказваш да продължиш образованието си.
Мен пък ме притесняваше стероидната грозота на майка ми. Животът ми беше прекрасната Анабел и можех само да мразя подпухналата жена с присвити свински очички, която го поставяше под съмнение. Любовта и омразата ми като че ли бяха неразличими, пораждаха се една от друга. Но все пак бях покорен син и щях да изпратя майка ми до общежитието, ако Анабел не се беше приближила наперено към нас.
— Страхотно беше! — рекох аз. — Невероятно е да го видиш на голям екран.
Тя гледаше мрачно майка ми.
— А на вас как ви се стори?
— Не знам какво да кажа — отвърна майка ми уплашено.
Анабел, чиято срамежливост беше надвита от гнева, се изсмя и се обърна към мен.
— Идваш ли?
— Трябва да изпратя майка ми до общежитието.
Дългите ноздри на Анабел се разшириха.
— Ще се видим после — добавих аз. — Не искам да я оставя да пътува сама в метрото.
— А не може да си вземе такси, така ли?
— В мен имам осем долара.
— Тя няма ли пари?
— Не си взе чантата. Знаеш каква е представата на хората като нея за Филаделфия.
— А, да. Опасните негри.
Не беше редно да говорим за майка ми, все едно не е до нас, но тя първа беше засегнала Анабел. Анабел закрачи наперено обратно, отвори раницата си и се върна с две двайсетачки. Как беше онова, дето все го повтарят по срещите на анонимните наркомани? За да си набавиш дозата, накрая винаги стигаш до това, за което си се клел, че никога няма да паднеш дотам. Много добре знаех, че не е правилно да взема пари от Анабел и да ги дам на майка ми, но го направих. След това се обадих за такси и мълчаливо зачаках с нея пред салона.
— Преживяла съм доста тежки моменти — каза тя след малко. — Но ми се струва, че това е най-ужасният ден в живота ми.
Забулена от филаделфийския смог, луната над нас напомняше на мръсножълта таблетка за смучене. Откликвах на пълнолунието като кучето на Павлов, но в момента ми беше трудно да преценя дали учестеният ми пулс не се дължи по-скоро на страха ми, че съм наранил майка ми, и на възбуждащата жестокост на отношението ми към нея. Буцата в гърлото ми не ми позволяваше да кажа нищо, не ми позволяваше дори да се извиня.
Малко по-късно същото лято се запознах с бащата на Анабел. Благодарение на останалите ѝ четиресет хиляди долара, два месеца си играхме на семейство, спяхме до обяд, закусвахме с препечени филийки, обикаляхме из магазините с дрехи втора ръка, за да си подновя гардероба, криехме се от жегата на двойни прожекции в „Риц“ и уж усъвършенствахме уменията си. На рождения ми ден направихме план да се заловим по-сериозно с работа. Аз започнах да пиша манифест на „Изобличителя“, а тя подхвана проучвания за големия си филмов проект, което по нейни сметки щеше да ѝ отнеме около година. Следобедите на всеки делничен ден Анабел прекарваше в библиотеката, тъй като бяхме решили, че е добре да се разделяме за няколко часа, а тя не искаше да ме чака вкъщи като домакиня.
Един от тези следобеди се обади Дейвид Леърд. Наложи се да му обясня, че Анабел си има приятел и че това съм аз.
— Интересно — отбеляза той. — Признавам, че се радвам да чуя мъжки глас. Боях се, че везните ще се наклонят към онази обратна пънкарка, дето не е съвсем с всичкия си, само за да ми прави напук.
— Не мисля, че е имало такава вероятност — отвърнах аз.
— Да не би да си черен? — попита той. — Сакат? Престъпник? Наркоман?
— О, не.
— Интересно. Явно ще трябва да направя още едно признание: това е достатъчно, за да те харесам. Предполагам, че си влюбен в дъщеря ми, а?
Поколебах се.
— Влюбен си, разбира се. Огън момиче, нали? „Опърничава“ е твърде меко казано. Няма друга като нея.
Вече започваше да ми става ясно защо Анабел го ненавижда.
— Както и да е — продължи той, — щом тя те харесва, и аз те харесвам. По дяволите, бях готов да приема дори и смахнатата ѝ приятелка, макар че, слава богу, не се стигна дотам. Анабел е готова на всичко, за да ме дразни, но няма да си плюе на фасона. Познавам я, познавам хубавичкия ѝ фасон. И бих искал да се запозная и с младежа, с който живее. Какво ще кажеш за вечеря в „Льо Бек-Фин“ следващия четвъртък? Ние тримата. Обаждам се, защото имам работа във Вилмингтън.