Отговорих, че трябва да попитам Анабел.
— О, по дяволите, Том… Том беше, нали? Ако мислиш да живееш с моето момиче, трябва да се научиш да удряш с юмрук по масата. Иначе тя ще те изяде с парцалите. Кажи ѝ направо, че сме се разбрали да вечеряме. Хайде, кажи го да те чуя: „Да, Дейвид, ще вечеряме заедно“.
— Да, разбира се — отвърнах аз. — Стига тя да няма нещо против.
— Не, не, не. Не това искам да чуя. Ти и аз ще вечеряме заедно, точка по въпроса, ако тя иска, може да дойде. Повярвай ми, Анабел за нищо на света няма да ни остави да излезем сами. Затова е важно да ми обещаеш. Ако още отсега те е страх от нея, какво ще стане после?
— Не ме е страх от нея. Но ако тя не желае да ви види…
— Ааа. Добре. Това е друга работа. Ето ти тогава още една тайна: Анабел гори от желание да ме види. Повече от година не ми се е зъбила в лицето. Да, точно така прави. И колкото и да не иска да си го признае, ѝ е приятно. Много обича да се зъби, и то най-вече пред мен. Така че, като ти каже, че не желае да ме види, ти ѝ отговори, че въпреки това ще дойдеш. И ще си остане наша тайна, че всъщност го правим заради нея.
— Хм… Не съм много сигурен, че това е добър аргумент.
Дейвид се засмя гръмогласно.
— Само се шегувам. Предлагам просто да отидем да хапнем в най-доброто заведение във Филаделфия. Домъчняло ми е за моята Анабел.
Разбира се, когато узна, че съм говорил с баща ѝ, тя ми вдигна грандиозен скандал. Той бил прелъстител, когато не можел да прелъсти, заплашвал, а ако не можел да те сплаши, те подкупвал, и макар че тя много добре го познавала и си била изградила защитни механизми срещу него, не ми вярвала, че няма да бъда прелъстен, сплашен или купен. И така нататък. Немалка част от думите му ме бяха жегнали, ала не можех да си ги избия от главата, освен това, с кого друг можех да говоря за Анабел? Опитах се да тропна с юмрук по масата и отговорих, че обичам нея, а не него и недоверието ѝ е обидно и ме засяга. После се пробвах да тропна за втори път и заявих, че съм обещал да отида. И точно както баща ѝ беше предрекъл, Анабел се съгласи да дойде.
В „Льо Бек-Фин“ опитах за първи път вино за три хиляди долара. Дейвид беше връчил на Анабел менюто с вината и тя още го разлистваше, когато се появи сомелиерът.
— Дайте ѝ минута, докато намери най-евтиното вино — каза му Дейвид. — А междувременно аз и Том ще вземем „Марго“ от четиресет и пета.
Потърсих одобрението на Анабел и тя ми се ококори насреща неприязнено.
— Прави каквото искаш — процеди тя. — Не ми пука.
— Това е стара наша игра — обясни Дейвид. Той беше висок, стегнат, жизнен мъж с почти бяла коса, достолепно мъжко копие на дъщеря си, много по-добре изглеждащ от повечето милиардери. — И все пак ето ти един интересен факт, който си заслужава да запомниш. Нерядко в заведенията от този ранг най-евтиното вино е страхотно. Не съм сигурен защо е така. Но пък е сигурен белег, че си в класен ресторант.
— Не търся „страхотно“ вино — обади се Анабел. — Търся вино, от чиято цена да не ми призлее.
— И накрая ще получиш и двете — отвърна Дейвид. После се обърна към мен. — По принцип аз щях да поръчам най-евтината бутилка. Но тогава нямаше да ни се получи играта. Виждаш ли какво ме кара да правя?
— Интересно е, че жените винаги биват обвинявани за това, което мъжете им причиняват — отбеляза Анабел.
— Разказвала ли ти е как си счупи зъбите?
— Да.
— А разказала ли ти е най-забавната част? После пак се качи на коня! Цялото ѝ лице в кръв, устата ѝ пълна с изпотрошени зъби, а тя пак скочи на коня. И така дръпна юздата, че сякаш искаше да му откъсне главата. Едва не му счупи врата. Ето такава е моята Анабел.
— Татко, млъкни, моля те.
— Миличка, хваля те пред приятеля ти.
— Тогава не изпускай факта, че никога повече не се качих на кон. Още ме гризе съвестта за това, което причиних на горкото животно.
Предвид омразата ѝ към баща ѝ, двамата изглеждаха изненадващо близки. Все едно гледах схватка между две холивудски акули — човек трябва да е много силен, за да приема обидите със смях. Когато Дейвид мимоходом спомена, че се е оженил отново, Анабел попита:
— За една или за няколко наведнъж?
Баща ѝ се засмя.
— Само една мога да си позволя.
— По-добре вземи направо три, в случай че решиш да убиеш още две.
— Ожених се за пияница — обясни ми той.
— Ти я направи алкохоличка — поправи го Анабел.
— Някак си мъжете винаги биват обвинявани за това, което жените им причиняват.
— Някак си винаги е така. И коя е щастливката?
— Казва се Фиона. Ще ви запозная.