— Не желая да я познавам. Искам само да прехвърля правата си върху нея. Покажи ми направо къде да се подпиша.
— Няма да стане — отвърна Дейвид. — С Фиона сключихме предбрачен договор. Няма да се отървеш от наследството си толкова лесно.
— Само гледай.
— Трябва да я разубедиш от тази лудост, Том.
Трудно ми беше да се впиша в разговора им. Не исках Дейвид да остане с впечатление, че съм прекалено хлътнал и покорен на Анабел, но и не можех да си говоря спокойно с него, без да изглеждам нелоялен към нея.
— Това не ми влиза в длъжностната характеристика — отговорих аз предпазливо.
— Но си съгласен, че е лудост, нали?
Улових погледа на Анабел.
— Не, не съм.
— Не бързай. Има време да си смениш мнението.
— Но няма да го направи — обади се Анабел, впила очи в мен. — Том не е като теб. Том е чист.
— А, да, кръвта по ръцете ми. — Дейвид вдигна демонстративно ръце. — Странно, тази вечер не я виждам.
— Вгледай се по-внимателно — рече Анабел. — Аз от тук я подушвам.
Дейвид като че ли се разочарова, щом узна, че не ям месо, и показа неприкрито раздразнение, когато Анабел си поръча само плато зеленчуци, ала гъшият дроб и телешката пържола му оправиха настроението. Може би беше някакво проявление на милиардерски нарцисизъм, но бързо стана ясно, че е изчел последния брой на „Ню Йоркър“ от първа до последна страница, свободно обсъждаше Олтман и Трюфо, предложи да ни осигури билети за „Човека слон“ в Ню Йорк и изглеждаше искрено заинтересуван от възгледите ми за Белоу. Мина ми през ума, че в семейство Леърд се е случило нещо трагично, Анабел и баща ѝ би трябвало да са първи приятели. Дали тя не му беше заклет врат, а братята ѝ бяха опропастили живота си не защото той е чудовище, а защото е невероятен? Анабел никога не беше твърдяла, че баща ѝ е неприятен, а само че прелъстява хората със своята способност да ги предразполага. Дейвид ми разказа няколко случая за свои грешни решения — продажбата на захарна рафинерия в Бразилия година преди тя да почне да носи голяма печалба, как сложил край на сътрудничеството с „Монсанто“, защото смятал, че разбира повече от генетика от шефа на Научния отдел на „Монсанто“ — като се надсмиваше на своето високомерие. Когато разговорът се насочи към моите планове за бъдещето, той първо предложи да ми уреди място във „Вашингтон Поуст“ („С Бен Брадли сме стари приятели“), а след като отказах, прояви готовност да финансира издаването на моето громящо статуквото списание; имах чувството, че Дейвид ме предизвиква да се опитам да стана невероятен като него.
Анабел беше на друго мнение.
— Просто иска да те купи — заяви тя във влака на връщане. — Винаги така става. Леко смъкна гарда и след това не мога да се понасям. Той иска да има пръст във всичко, свързано с мен, както „Маккаскил“ имат пръст във всичко, което ядат хората. Няма да се кротне, докато не получи всичко. Не му стига да е най-големият доставчик на пуешко в света, трябва да е и познавач на Трюфо и Белоу. Ти ласкаеш суетата му на интелектуалец. Смята, че ако може да сложи ръка на теб, ще получи и мен, и така ще има всичко.
— Чу ли ме да приемам предложенията му?
— Не, но го харесваш. Ако мислиш, че ще те остави на мира, ще имаш да вземаш.
Беше права. След няколко дни получих по куриер пратка с четири първи издания в твърди корици („Оги Марч“, Х. Л. Менкен, Джон Хърси, Джоузеф Мичъл), два билета за „Човека слон“ и писмо от Дейвид, в което той споделяше впечатленията си от „Оги Марч“, бил го препрочел след срещата ни. Освен това споменаваше, че е говорил по телефона с Бен Брадли за мен, и ни канеше в Ню Йорк следващия месец, да му погостуваме и да гледаме някоя постановка. Анабел набързо скъса билетите и посочи подписа в края на втората страница от писмото.
— Не си вирвай носа. Диктувал го е.
— И какво от това? Не мога да повярвам, че само заради мен е седнал да препрочете „Оги Марч“.
— О, аз мога.
— Нали няма да накъсаш и книгите?
— Няма, пази си ги, щом не ти пречи кръвта по тях. Но ако някога приемеш от него нещо повече от символични подаръци, това ще ме убие. Наистина ще ме убие.
Дейвид продължи да ми се обажда от време на време и аз се колебаех дали да си мълча за разговорите ни пред Анабел, но вече пикаех в мивката и не исках да крия повече тайни от нея. Затова споделях новостите около невероятните му занимания и след това пригласях на нейните заклеймявания. Тайно обаче го харесвах, харесвах как говори за Анабел, личеше си, че я обича, а на свой ред тя — за това той беше прав — тайно се радваше на новите поводи да плюе по него.