Моят манифест за „Изобличителя“ не вървеше добре. Изобилстваше от громящи гръмки фрази, но откъм фактология куцаше. Ако наистина имах намерение да създам ново списание, трябваше да поддържам приятелствата си от „Дейли Пенсилвейниън“ и да се мъча да развивам връзките си с местните журналисти на свободна практика. Само че беше очевидно, че „Изобличителя“ няма да го бъде, освен ако Анабел не отстъпи и не приеме Дейвид да финансира начинанието, и затова пилеех дните си със смътната надежда, че все пак тя може да склони. Осуалд, който се беше прибрал у дома в Линкълн да изплаща студентския си заем, ме бомбардираше с шеговити писма, ала не можех да намеря сили да му отговоря. Поставях си като единствена задача за следобеда да седна да му пиша и не успявах да измъдря и едно изречение, докато не останеха пет минути до прибирането на Анабел от библиотеката. Нямаше какво да споделя с никого, освен че съм луд по нея.
След като бях посветил предходните десет месеца на пренастройката на моята личност, така че да пасва на Анабел, и бях окастрил и загладил всички чепове и грапавини, които можеха да доведат до търкания между нас, като цяло в онази есен имах чувството, че съм постигнал блаженството с нея. Създавахме си свои навици, общи възгледи, наш си език, наш запас от шеги, които и на стотния път ни се струваха също толкова смешни, колкото при първото им произнасяне, а всяка дума, всяка нейна вещ бяха белязани от секса, който познавах единствено от нея. Но когато останех сам в апартамента, ме налягаше униние. Анабел притежаваше несметно богатство, а възнамеряваше да не вземе и цент от него; бях луд по тялото ѝ, а можех да му се наслаждавам само три дни в месеца; харесвах баща ѝ, а трябваше да се преструвам, че го ненавиждам; той имаше страхотни връзки, а не ми беше позволено да се възползвам от тях; всички смятаха, че идеята ми за списанието е чудесна, а нямаше никакъв шанс да я превърна в реалност; и всеки път когато майка ми се осмелеше да повдигне въпроса какво възнамерявам да правя оттук насетне — продължавах да ѝ се обаждам всяка неделна вечер — аз го приемах като критика към Анабел и ядосано сменях темата.
Съвместният ни план беше да бъдем бедни, скромни и чисти и в някакъв момент да превземем света с щурм. Анабел беше толкова убедителна, че вярвах безрезервно в него. Единственото ми опасение беше тя да не осъзнае, че не съм чак толкова интересен, и да ме напусне. Смятах я за най-хубавото нещо, случило се в живота ми, исках да я подкрепям и да я защитавам от света, който не я разбира, и затова, в навечерието на годишнината на купона за Вси светии у Луси, изтеглих последните триста и петдесет долара от спестяванията си и купих пръстен с миниатюрен диамант колкото върха на игличка на грамофон. Преди Анабел да се върне от библиотеката, закачих пръстена на врата на Ленард с бяла панделка и сложих играчката на леглото.
— С Ленард сме ти подготвили изненада — казах аз.
— Аха, излизал си — отговори тя. — Стори ми се, че ми миришеш на град.
Заведох я в спалнята.
— Ленард, какво си ми приготвил? — Анабел го взе и видя пръстена. — О, Том…
— Естествено, аз не съм товарно добиче — обади се Ленард. — Аз съм венец на обществото, а не обикновен труженик. Но когато той ме помоли да бъда носителят на твоя пръстен, нямаше как да откажа.
— О, Том…
Тя остави Ленард на нощното шкафче, прегърна ме и се вгледа в очите ми. Нейните блестяха от сълзи и обожание.
— Днес имаме годишнина — рекох аз.
— О, миличък. Бях сигурна, че няма да забравиш, и въпреки това…
— Ще се омъжиш ли за мен?
— Винаги!
Стоварихме се на леглото. Не беше подходящият период в месеца, но Анабел заяви, че няма значение. Мислех, че сега, в светлината на бъдещия ни брак, тя може и да преодолее проблема си, Анабел като че ли също се надяваше, но не стана. Тя обаче каза, че въпреки това е щастлива. Легна по гръб с нашия малък бик между гърдите и развърза панделката.
— Съжалявам, че диамантът е толкова малък — обадих се аз.
— Идеален е — отвърна тя и нахлузи пръстена. — Ти си го избрал за мен и затова е идеален.
— Чак не ми се вярва, че ще се оженим.
— Аз съм късметлийката. Знам, че не съм лесен човек.
— Обичам твоята трудност.
— О, ти си идеален, идеален, идеален!
Анабел ме обсипа с целувки, после отново се любихме. Пръстенът на ръката ѝ имаше вълшебна мощ. Сливах се с моята бъдеща съпруга и насладата беше съвсем друга, пропадах в неизмеримо по-дълбока пропаст и полетът ми в нея нямаше край. Дори след като свърших, пак нямаше край. Анабел хлипаше, от щастие, каза тя. Сега виждам две хлапета, смъркали кока в продължение на година и постепенно изгубили връзка с реалността, поради което (поне в моя случай) ги е налегнала депресия. Как, по логиката на пристрастяването, да не посегнат към спринцовката и вената? Тогава обаче усещах единствено еуфорията, донесена от пръстена. Докато тя все още не беше отминала, събрах смелост и помолих Анабел да дойде с мен в Денвър за Коледа, да обявим годежа си и да даде още един шанс на майка ми. За моя радост, тя не само че не се възпротиви, а отново ме обсипа с целувки, за мен била готова да направи всичко, абсолютно всичко.