И по своя си начин Анабел се опита. Тя беше готова да хареса майка ми, стига майка ми да покажеше, че я одобрява. Дори ѝ купи отделен коледен подарък — роман на Симон дьо Бовоар, сапуни с плодов аромат, чаровна стара месингова мелничка за черен пипер— и когато отидохме в Денвър, даже предложи да се включи в готвенето. Само че майка ми, все още травмирана от „Река от месо“, отхвърли помощта ѝ. Тя като че ли беше решила да играе ролята на мъченик, на работеща майка — беше се върнала в аптеката, след като Дик Аткинсън отново се беше оженил — пред разглезеното богато момиченце. Освен това, макар от месеци да ѝ го набивах в главата, отказваше да приеме, че Анабел е веганка, а аз съм вегетарианец. Първата вечер я хванах да приготвя панирана бяла риба за мен и макарони със сирене за нея.
— За мен без месо, за Анабел никакви животински продукти — напомних ѝ аз.
Лицето на майка ми все още напомняше на облещена луна, но ние вече бяхме посвикнали.
— Рибата не е месо — отговори тя.
— И все пак е мъртво животно. А сиренето е животински продукт.
— И какво точно е „веганка“? Хляб поне яде ли?
— Макароните стават, но без сиренето.
— Значи, може да изяде само макароните. Аз ще махна коричката от заливката.
За щастие, сестра ми Синтия също беше там. След като я запознах с Анабел, тя ме дръпна настрани и прошепна: „Том, толкова е красива, прекрасна е!“. Синтия се нагърби със защитата на нашия хранителен режим и когато след вечеря обявих годежа, тя изтича в кухнята и донесе бутилката шампанско, която майка ми беше купила в очакване на победата на Арне Холкомб. Майка ми се взираше мрачно в чинията си и каза само:
— Много сте млади за това.
Анабел със спокоен тон я попита тя на колко години се е омъжила.
— И аз бях много млада, така че говоря от собствен опит — отвърна майка ми. — Знам какво може да стане.
— Ние не сме като вас — отвърна Анабел.
— Така си мислиш — поклати глава майка ми. — Всеки си мисли, че не е като другите. Но след това животът му показва, че греши.
— Мамо, порадвай се! — извика Синтия от кухнята. — Анабел е чудесна, новината е страхотна.
— Не ви трябва благословията ми — продължи майка ми. — Затова мога да ви дам единствено мнението си.
— Ще го имаме предвид — отвърна Анабел.
Успяхме да изкараме празниците, без да се изпокараме. Аз спях в мазето, така че Анабел да си има самостоятелна стая. В името на мира се съгласих да спазваме благоприличие, но сякаш за да покаже на майка ми кой командва, Анабел всяка вечер ми правеше свирка в мазето. Това навярно беше върховият момент на плътска страст от нейна страна, единственият път, когато я помня да е коленичила в нозете ми. Майка ми беше на по-малко от десет метра от нас по права линия, чувахме стъпките ѝ, пускането на водата в тоалетната, дори звуците, издавани от червата ѝ. След като Синтия си замина, Осуалд дойде от Небраска за два дни и майка ми се държеше толкова мило с него, че Анабел отбеляза: „Тя явно предпочита да се беше оженил за Осуалд“.
Последния ден, Осуалд си беше тръгнал, приготвихме любимите си зеленчуци по китайски и на масата майка ми започна да мрънка за пари. Можела да разбере да живеем с наследството на Анабел и да правим нещо от полза за обществото, можела да разбере и да си намерим солидна работа и да се издържаме сами, но не можела да разбере избора ни да живеем в бедност и да гоним вятъра на нереалистичните си мечти.
— Все още разполагаме с някакви спестявания — отговорих аз. — Ако закъсаме, ще си намерим работа.
— Някога работила ли си нещо? — попита майка ми.
— Не, семейството ми е червиво с пари — отвърна Анабел. — Би било нелепо да работя.
— Да си изкарваш хляба с честен труд, не е нелепо.
— Тя влага много усилия в изкуството си — отбелязах аз.
— Изкуството не е работа — отсече майка ми. — Човек се занимава с изкуство заради самия себе си. Не казвам, че сте длъжни да работите, ако имате късмет и не ви се налага. Но след като ще наследиш някакви пари, редно е да приемеш и отговорностите, които вървят с тях. Все нещо трябва да правиш.