Анабел се канеше да избухне или да се разплаче и тъй като не можех да понеса нито едното, нито другото, аз ѝ подадох плика и се скрих в спалнята. Животът ми се беше превърнал в кошмар от точно тези женски укори, от които се мъчех да избягам. Като избягвах укорите на майка ми, си навличах укори от Анабел, и обратното, нямаше спасение. Седях на леглото и се притеснявах, докато Анабел не застана на прага. Не изглеждаше ядосана, по-скоро беше вцепенена от гняв.
— Ще използвам тази дума за пръв и последен път в живота си— каза тя. — Но няма по-подходяща.
— И коя е тя?
— Кучка. — Анабел се плесна през устата. — Не, тази дума е ужасна, дори и за нея. Не биваше да я изричам.
— Съжалявам за писмото — рекох аз. — Тя наистина не е добре.
— Но разбираш, надявам се, че повече не желая да я виждам. Няма да ѝ купувам коледни подаръци. Няма да дойде на сватбата. Ако някога имаме деца, няма да ги водим при нея. Разбираш го, нали?
— Да, да — закимах усилено, бях облекчен, че гневът ѝ не е насочен към мен.
Анабел клекна в краката ми и ме хвана за ръцете.
— Повечето хора не ме понасят — продължи тя по-нежно. — Това ме наранява, но съм свикнала. Обаче не мога да приема това, което писмото казва за теб. Тя не уважава вкуса ти, нито преценката ти, още по-малко чувствата ти. Смята, че все още си неин и може да те командва както си иска. А това страшно ме ядосва. Майка ти отказва да види що за човек си.
— Според мен тя наистина страда много заради заболяването си.
— Тя сама си е виновна за него. Ти самият си го казвал.
— Но се държа любезно с теб в Денвър. Това трябва да е от стероидите…
— Не държа и ти да скъсаш отношения с нея. Ти си от хората, които не могат да потискат любовта си. Но аз не желая да я виждам повече. Никога. Разбираш го, нали?
Кимнах.
— И двамата сме останали сираци в един и същи ден — рече тя. — А сега ще бъдем кръгли сираци заедно. Готов ли си да го направиш заради мен?
На следващия ден написах сковано писмо на майка ми и оттеглих поканата за сватбата.
Оженихме се на Свети Валентин, свидетели бяха две от служителките в гражданското. Вечеряхме у дома, спагети със спанак, чесън и зехтин, символ на скромния живот, който възнамерявахме да водим, но тъй като веднъж Анабел беше споменала, че харесва френско шампанско, купих една бутилка, за да отбележим повода с дребно разточителство. След вечеря тя ми даде моя подарък, нова преносима пишеща машина „Оливети“. Веднага съзрях много по-притеснителния символизъм, че и двата подаръка са свързани с моята работа, не с нейната. Но тъй като повестта ми беше претърпяла неочакван обрат — младата ми героиня произхождаше от най-богатото семейство в Йена и баща ѝ беше коравосърдечен звяр — вярвах, че Анабел ще съумее да види любовното посвещение в нея. Затова смело ѝ връчих опакования в шарена хартия пакет със залепена отгоре бяла панделка.
Тя го отвори с озадачено изражение.
— Какво е това?
— Първата част на повест. Исках да те изненадам.
Анабел извади ръкописа, зачете първата страница и застина, взираше се невиждащо в текста; веднага осъзнах, че съм направил ужасна грешка.
— Пишеш роман — рече тя замаяно.
— Искам да съм с теб във всичко — отвърнах аз. — Не искам да съм журналист, искам да бъда с теб. Да сме заедно във…
Посегнах към ръката ѝ, но тя се дръпна.
— Остави ме.
— Повестта е посветена на теб. На двама ни.
Анабел се надигна и се отправи към спалнята.
— Наистина трябва да остана малко сама.
Чух я да затваря вратата. Бракът ни, само на четири часа, нямаше как да тръгне по-зле, а вината за това беше единствено моя. Изпълни ме ненавист към повестта заради това, което беше причинила на Анабел. Но пък докато пишех, бях щастлив, през шестте седмици, откакто бях зарязал „Изобличителя“, нейния план за мен, бях живнал видимо. Седях около час на масата в кухнята, похлупен от все по-смрачаващ се облак униние, и чаках Анабел да излезе от спалнята. Тя не излезе. Вместо това от там започна да долита хлипане. Сърцето ми се сви от жал, влязох в спалнята, беше тъмно. Анабел се беше свила на пода под прозореца.
— Какво толкова съм направил? — извиках аз.
Отговорът ѝ дойде бавно, на парченца, накъсвани от моите извинения и нейните сълзи. Излъгал съм я. Крил съм нещо от нея. И двата сватбени подаръка са свързани с мен. Нарушил съм обещанието си. Бил съм обещал, че тя ще е човекът на изкуството, а аз ще съм критикът. Бил съм обещал, че няма да открадна историята ѝ, а още от първия ред се виждало, че точно това съм направил. Бил съм обещал, че няма да се съревноваваме, а съм се съревновавал с нея. Бил съм я излъгал, развалил съм сватбения ни ден…