Моето най-голямо умение беше способността ми да изкарвам пари. Жадувах да се издигна и имах толкова свободно време (седем дни в седмицата Анабел се затваряше в стаята си със своята шестнайсетмилиметрова „Болио“), че не беше никакъв проблем да пробия в списание „Филаделфия“. Можех да стана редактор там, после и от „Войс“ ми предложиха подобна длъжност, но не исках да съм прикован към бюро, защото някои сутрини, преди да се оттегли в кабинета си, Анабел държеше да проведем няколкочасово обсъждане на някоя обезпокоила я новина, изплъзнала се от моята цензура, или защо съм я бил погледнал накриво, и аз трябваше да бъда на разположение. Затова работех от къщи и станах добър репортер. И понеже не се съревновавах с нея в полето на изкуството, тя ме окуражаваше да си поставям високи цели и ми помагаше със съвети и забележки за всяка статия. В замяна аз плащах наема, режийните и храната. За филмовите си консумативи и материали Анабел използваше остатъка от спестяванията си, а когато те свършиха, започна да продава бижутата, които баща ѝ беше подарил или беше наследила от майка си. Като разбрах на каква стойност възлизат те, направо хлъцнах и едновременно с това ме изпълни и известно негодувание, ала все пак аз не бях донесъл никаква зестра със себе си.
Нужно ли да е посочвам, че сексуалният ни живот бързо удари дъното? Проблемът ни не беше обичайната брачна скука. Отчасти причината беше в това, че Анабел по цял ден задълбочено се вглеждаше в тялото си и искаше в свободното си време просто да почете или да гледа телевизия, но по-голямата пречка беше сливането на душите ни. Няма как хем да си едно с другия, хем да го желаеш. В средата на 80-те правехме долу-горе читав секс само при завръщането ми у дома след някоя репортерска командировка или след ежегодните ми летни посещения в Денвър, в продължение на няколко часа бяхме достатъчно различни, за да можем да се слеем отново. В последвалите години, когато тя мина на гладна диета и тренираше по три часа на ден, мензисът ѝ просто спря. След това никое време в месеца не беше подходящо за нея, прибрахме Ленард в една кутия от обувки и повече не го извадихме, когато бяхме заедно, само говорехме, разнищвахме и предъвквахме всяка дреболия като някаква бюрократична администрация на чувствата, съставена от двама души. И най-дребният въпрос („Защо не ми каза веднага добрата новина, а изчака десет минути?“) водеше до официално разследване, всеки отговор се архивираше в три екземпляра, а срокът на проверката постоянно се удължаваше, тъй като се налагаше да се правят справки в архивите.
А и не общувахме с никого. Да се нагласим и да излезем сред други сексуални създания, може би щеше да ни помогне да се обособим един от друг. Само че Анабел ставаше все по-затворена и по-неуверена в себе си, все повече се стесняваше да обяснява за проекта си, който според нея и според мен беше гениален, но никой друг не го беше виждал; освен това, тъй като приятелите ни бяха всъщност мои приятели, тя нямаше как да не се чувства пренебрегната заради по-големия им интерес към мен. Започнах да се виждам сам с тях на обяд или за по едно питие надвечер. С никого не говорех за семейния ни живот. Това би било предателство спрямо Анабел, а и ме беше срам от странния ни брак и дори от собствените ми отговори на зададените от любезност въпроси за нея и за работата ѝ. Отговорите ми звучаха, все едно се мъча да я оправдая, все едно не съм в състояние да осъзная, че всъщност съпругата ми не е гений. Все още вярвах, че тя е гений, но колкото и да е странно, не бях убедителен.
Дори и Дейвид, който продължаваше да ми се обажда, като че ли беше изгубил интерес към Анабел. Тримата му синове сякаш нарочно се мъчеха да се впишат във всяко клише от общоприетата представа за разглезени богаташчета, а дъщеря му го беше заплюла в лицето. Аз му бях останал последният източник за някаква бащинска гордост. Той не спираше да ми предлага финансиране, връзки, добра работа в „Маккаскил“, понякога и трите едновременно. Под негово ръководство „Маккаскил“ разширяваше дейността си в Азия, търгуваше с риба от Перу и с ленено масло от Германия, диверсифицираше във финансови услуги и торове, включваше нови притоци към реката от месо, тъпчеше телешко и яйца в гърлото на „Макдоналдс“ и пуешко в челюстите на „Денис“. По мои сметки стойността на акциите на Дейвид в компанията наближаваше три милиарда долара.