Онази вечер бяха трио. В отворения калъф на китарата се въргаляха няколко банкноти, аз също пуснах една и се отдръпнах настрани с нужното уважение, което един бял е длъжен да проявява в Харлем. След това дълго, макар и без успех, търсих парчето, което свиреха тогава. Може би беше тяхно и никога не е било записвано. Простичката мелодия навяваше мисли за красота насред неизличима тъга и по мои спомени я свириха поне двайсет минути, даже половин час, тъй като пристигнаха и заминаха поне няколко местни и бързи влакове. Накрая се изви същинска буря от идващото от тунелите течение, силен, миришещ на пикоч полъх помете перона, обърна посоката си, после пак, банкнотите в калъфа за китара се издигнаха и понесоха като есенни листа, рееха се и се въртяха, а музикантите не спираха да свирят. Беше трогателно красиво и трогателно тъжно, всички на перона го знаеха и никой не се наведе да посегне към парите.
Пред очите ми се появи моята Анабел, страдаща сама в апартамента. Видях живота си и поех обратно нагоре по стълбите.
Заварих я в коридора, сякаш ме беше чакала край вратата.
— Ще ми помогнеш ли? — попита тя веднага. — Знам, че нещо трябва да се промени, но без теб няма да успея. Ще погледнеш ли какво съм направила досега, да ми кажеш какво не е наред?
— Само не ме карай да ям повече спагети с патладжан — отвърнах аз.
— Сериозно говоря, Том. Нужна ми е помощта ти.
Съгласих се да ѝ помогна. Влязохме в работната ѝ стая, в която отдавна ми беше забранено да пристъпвам, и Анабел срамежливо ми показа няколко впечатляващи готови откъса. Недопроявени черно-бели кадри в близък план на отрязък от лявото ѝ бедро, които ръчно беше оцветила така, че да създадат впечатление за тъмни океански вълни. Недобре озвучен, но много забавен монолог на капачката на коляното ѝ. Доста притеснителен монтаж на снимки от спирката на метрото, смесени с кадри на мъртвешки бял пръст на крака с етикет с нейното име, което сякаш намекваше, че ѝ е минавала мисълта да се хвърли под влака. Похвалите ми бяха тъй искрени, че тя даже отвори бележниците си пред мен.
Анабел винаги пазеше строго бележниците си и фактът, че ми позволи да ги видя, свидетелстваше за отчаянието ѝ, тъй като в тях не открих изящно изписаните и разкадровани страници, които си бях представял. Те представляваха дневник на безкрайни терзания. Ден след ден започваше със списък със задачите, който преминаваше във все по-нечетливи самоанализи. След това на нова страница се появяваха добре разчертани кадри, но тя успяваше да запълни само първите няколко квадратчета, преди да се върне към началото и да започне да добавя разни неща със ситни букви, после зачеркваше промените и описваше други отстрани в полето, от които стрелки водеха към нови идеи и подчертани три пъти важни указания; накрая всичко биваше зачеркнато с едно голямо ядосано Х.
— Знам, че на пръв поглед не си личи — обади се Анабел, — но вътре има добри идеи. Това съм го зачеркнала, но то всъщност не е напълно зачеркнато, все още го обмислям. Само че трябва да го оставя зачеркнато, защото иначе постоянно ме гложди. Ако успея да прегледам всички бележници — те бяха най-малко четиресет — и се опитам да задържа всичко в главата си, за да направя строен план… Но е прекалено много… Не съм луда. Просто трябва да намеря начин да организирам нещата така, че да не ми тежи толкова.
Вярвах ѝ. Тя беше умна и имаше добри идеи. Но след като разлистих бележниците, ми стана ясно, че е невъзможно да довърши проекта си. Години наред ми се беше струвала всемогъща, а всъщност не беше достатъчно силна. Чувствах се отговорен, че не съм се намесил по-рано и сега, макар да ми беше втръснало от брака ни и бях готов да си тръгна, не можех да я напусна, без да ѝ помогна да се измъкне от безизходицата, в която я бях оставил да изпадне. Бракът, който се бях надявал да ме изведе от чувството за вина, всъщност ме беше отвел още по-навътре в лабиринта на вината.
И все пак вината сигурно е най-чудовищното човешко свойство, тъй като именно заради това, което направих, за да облекча чувството си за вина — останах с Анабел — впоследствие, когато бракът ни приключи, се чувствах най-виновен. След онази вечер със спагетите с патладжан тя като че ли за първи път осъзна, че може да я напусна, и заговори, че навярно след около година и половина ще можем да си направим едно момиченце (никога не си представяше момче). Тази идея трябваше да ѝ даде цел и краен срок, за да придвижи проекта си напред и да мине корема, но освен това Анабел се опитваше — заради мен — да бъде по-голяма реалистка, нямаше как да чакаме вечно да забременее. Ясно ми беше, че може би наистина се нуждаем от дете, навярно то щеше да ни спаси, но също така си давах сметка, че най-вероятно на мен ще легне по-голямата част от грижите за бебето, докато не приключеше проектът ѝ. И затова, щом тя повдигнеше въпроса за дете, аз сменях темата и заговарях за работата ѝ. Дали исках Анабел да побърза и да завърши филма си, така че да си поделим отговорността за бебето, или просто исках тя да е достатъчно добре, за да мога спокойно да се разведа, наистина не си спомням. Но знам със сигурност, че само като си помисля за противната миризма на запържен патладжан, стомахът ми започва да се бунтува. Ако бях послушал стомаха си и още тогава бях сложил край, може би Анабел щеше да има време да намери някой друг да ѝ направи желаното бебе.