— Имам едно смело предложение — казах ѝ на сутринта след онази вечер със спагетите. — Направи отрязъците десет пъти по-големи. Ще ти помогна да ги преизчислиш, мога да ти помогна и с разграфяването, така че да не се занимаваш с това. И тогава ще можеш да го приключиш за две години.
Тя поклати глава.
— Не мога по средата да променя размера на отрязъците.
— Но ако ги направиш десет пъти по-големи, ще можеш да минеш отново целия си крак за два месеца. Може да подбереш най-добрите кадри, другите, не от тялото си, с които разполагаш, и да…
— Няма да захвърля осем години работа!
— Недовършена работа — поправих я аз и посочих купчината неотваряни кутии с проявена лента. — Ясно е какво трябва да направиш, за да я довършиш.
— Знаеш, че никога нищо не съм довършвала в живота си.
— Значи, вече е време да започнеш.
— Знам какво правя — отвърна тя. — Имам нужда от помощта ти не за да хвърля осем години работа на боклука, а за да организирам вече готовите си идеи. Но очевидно беше грешка да се обърна към теб. О, как може да съм толкова глупава!
Анабел заудря с юмруци провинилата се глава. Отне ми два часа да я успокоя и след това още един, за да ми мине от забележката ѝ, че естетиката ми е вулгарна. След това в продължение на три часа ѝ помагах да изработи груб график за довършване на проекта, а после, в продължение на около час, преписвах важните идеи от първия от четиресетината ѝ бележника в нова тетрадка, която щях да водя аз. След това дойде време за тричасовите ѝ упражнения.
Ето така протичаха повечето дни през следващата година. В продължение на десет часа редях кадри, които на мен ми се струваха напълно постижими, само за да чуя, когато дойдеше време за упражненията ѝ, че се получава не нейният филм, а някакъв мой, журналистически организиран филм; това водеше до ново обсъждане, продължаващо цял ден, при което Анабел се опитваше да опише как точно си представя нещата, аз не можех да схвана нейната основополагаща логика и тя ми я обясняваше отново, аз пак не можех да я разбера и пак ставаше време за тренировката ѝ. Съкратих моите си ангажименти, отказах предложение да отразявам кампанията на Дукакис за „Ролинг Стоун“ и губех приятел след приятел, както става при наркоманите, защото отменях уговорки в последната минута. Бяхме навлезли в противната фаза на пристрастяването, сутрин отваряхме очи без грам наслада и с нагарчащия в устата ни вкус на останалите от вчерашния ден нерешени въпроси. Това се проточи и сигурно още дълго щеше да се точи, ако майка ми не беше получила смъртна присъда.
Тя се обади, доста необичайно, един следобед в делничен ден.
— Ужасното ми тяло… Създава ми проблеми цял живот, а сега ще ме вкара в гроба. Съжалявам, Том. Само те разочаровам, разочаровам и Синтия, всички разочаровам. Доктор Ван Шулингерхут е толкова търпелив, положи толкова усилия, казва, че заради мен още не се е пенсионирал. Той е вече почти на осемдесет, Том, а продължава да посещава пациентите си по домовете. За всички ви съм такова разочарование. Глупавата ти стара майчица има рак.
Подтикът ѝ да се извинява беше по-отвратителен и от самата новина за рака. Заразпитвах я за подробности, мъчех се да разбера дали все пак има някаква надежда, но очевидно нямаше. Просто беше извадила лош късмет. Тъй като стероидите увеличаваха риска от ракови образувания, на всеки две години доктор Ван Шулингерхут я пращаше на колоноскопия, а ракът явно се беше появил непосредствено след последното изследване. За две години той се беше разпространил извън дебелото черво и най-вероятно не можело да бъде отстранен с операция. Щели да я отворят, за да прочистят задръстването на червото, после щели да я пратят на химиотерапия и след това отново да я оперират, за да видят какво може да бъде спасено, но изгледите били лоши.