— Ще гледам още утре да пристигна — казах аз.
— Том, ужасно съжалявам. Не искам да ти бъда в тежест. Надявах се да доживея да те видя щастлив и преуспял. Но глупавото ми старо тяло, все същата глупост…
Отидох в стаята на Анабел, седнах и се разплаках. Впоследствие Анабел призна, че сълзите ми я били уплашили, помислила, че съм дошъл да ѝ кажа, че повече не мога да живея с нея, но след като ѝ съобщих новината, тя ме прегърна и заплака с мен. Дори ми предложи да дойде в Денвър.
— Не — отвърнах аз, бършейки лице. — Ти остани тук. Ще се отрази добре и на двама ни.
— Точно това ме притеснява — отговори тя. — Че ще работя по-добре без теб, а ти ще си по-щастлив без мен. И това ще е краят ни. Ти ще се питаш защо все още си с оная лудата, която не може да довърши проекта си. А аз ще си спомням колко по-добре работех, когато бях сама през цялото време.
Анабел отново се разплака.
— Не искам да те загубя!
— Няма да ме загубиш — отвърнах аз. — Просто известно време няма да сме заедно.
Аргументът, с който се обосновах пред нея, а и пред себе си, гласеше, че за да можем да останем заедно, трябва да възстановим отделните си личности. И наистина го вярвах, но вярата ми се крепеше на съвсем други основания. По този начин се мъчех да отложа вината, че съм я изоставил. Освен това се надявах, по-скоро самозаблуждавах, че Анабел може да ми спести чувството за вина и сама да си тръгне.
Докато майка ми излизаше от упойка след операцията, разговарях с доктор Ван Шулингерхут в коридора на болницата. Той беше плешив мъж със състрадателни очи и гърбав нос. Беше се грижил добре за майка ми и се ядосваше заради рака.
— Хирургът не е доволен — заяви доктор Ван Шулингерхут, акцентът му изобщо не беше като на Ленард. — Искаше да изреже повече, но майка ти е непреклонна, не желае стома. Длъжни сме да уважим избора ѝ, все пак въпросът опира до това, как ще живее оттук насетне. А тя категорично не желае да се занимава с торбички. Само че вържеш ли ръцете на хирурга… Шансовете стават по-лоши.
— Колко лоши?
Той поклати глава ядосано.
— Лоши.
— Благодаря ви, че сте се съобразили с желанието ѝ.
— Майка ти е борец. Имал съм много пациенти в далеч не толкова тежко състояние, които се предават и приемат да им бъде направена колостомия. А и знаеш как е напуснала Германия. Била е в унизително положение, което е отказала да приеме. С тази воля можеше да живее още поне трийсет години.
Ето така се породи възхищението, което започнах да изпитвам към майка ми. Колкото и да е странно, предвид тежкото ѝ състояние, тя ми вдъхна надежда за моя живот. Ситуацията с Анабел едва ли ме измъчваше повече, отколкото червата измъчваха майка ми, а да изоставиш майка, брат и сестра, не ще да е било по-лесно от това, което трябваше да причиня на Анабел. Но щом майка ми се беше справила, значи, и аз можех да се справя.
Операцията като че ли беше изрязала израза „глупавата ти стара майчица“ от речника ѝ, както и всички подобни. Тя се върна у дома без обичайното си самоомаловажаване. Политическите ѝ възгледи също бяха поомекнали под влиянието на Синтия, която се беше преместила в Денвър и отглеждаше сама дъщеря си.
— Започвам да си мисля, че парите наистина са коренът на всяко зло — каза майка ми една вечер. — Имаш ли пари, хората ти завиждат. Това е проблемът на комунистите, те завиждат на богатите, вманиачени са по преразпределението. А семейството на Анабел, извинявай, е пример за вредата, която причиняват парите.
— Затова тя ги отрича — посочих аз.
— Но крайното им отричане е просто друг начин пак да си обсебен от тях. Точно като при комунистите. Съвестните работници биват експлоатирани от мързеливите. Извинявай много, но изобщо не е правилно Анабел да не работи и ти да плащаш за нейната лудост. Тя щеше да е по-добре, ако не беше толкова богата.
— Семейството ѝ не е съвсем наред, това е така. Но тя не е мързелива.
— Когато си отида, ще получиш малко пари от тази къща. Не желая да ги прахосаш за издръжката на Анабел. Тези пари са за теб. Не са много, но баща ти работи цял живот, аз също работих цял живот. Моля те, обещай ми, че няма да ги прахосаш за дъщерята на милиардер.
Замислих се за родителите ми, които се бяха трудили цял живот.
— Добре.
— Обещаваш ли?