Обещах ѝ, макар да не бях сигурен, че ще устоя на думата си.
Това лято отново проядох месо. Заминах за Невада и написах материал за „Ескуайър“ за планираното депо за ядрени отпадъци в Юка. Освен това се грижих за майка ми по време на химиотерапията и се виждах често със Синтия и дъщеря ѝ. Сега неделните ми разговори по телефона бяха с Анабел. Тя твърдеше, че имала продуктивни идеи и само когато подхвърлеше нещо от типа на: „Не ме забравяй, Том“, ми ставаше малко неприятно, иначе все така се радвах да чуя гласа ѝ. На нея ѝ през ум не би ѝ минало, че съм проял месо, и аз така и не ѝ казах.
Майка ми продължи с изненадите. След като се посъвзе след втората операция през октомври, категорично потвърждаваща лошите изгледи, тя ме помоли да я заведа в Германия, преди да умре. Тя следеше политическите събития там, увеличаващия се поток източногерманци, бягащи през Чехословакия, и за първи път от много години се опита да изпрати писмо до близките си на стария адрес. Три седмици по-късно получи дълъг отговор от брат си. Той и съпругата му още живеели в същия апартамент, майка им била починала през 1961 година, малката им сестра на два пъти се била развела, големият му син учел в университета. Поне доколкото майка ми ми го преведе, в писмото нямаше негодувание, за брат ѝ нейното изчезване сякаш беше едно обикновено събитие от трудното детство, което отдавна е оставил зад гърба си. Той изобщо не споменаваше множеството предишни писма, на които не беше отговорил. Може би никога не е изпитвал негодувание, а просто го е било страх, че Щази ще погледне с лошо око на кореспонденцията му с една невъзвращенка. Сега обаче страха от Щази вече го нямаше.
Благодарение на трите семестъра немски в колежа и на историята на майка ми убедих „Харпърс“ да ми възложат да напиша репортаж за краха на комунизма. Майка ми беше станала кожа и кости, но дебелото ѝ черво все още функционираше долу-горе и не ѝ бяха поставили стома. Една вечер, докато ѝ помагах да сложи в ред простичките си дела, тя остави химикалката и ми каза:
— Мисля, че ще умра в Германия.
— Не се знае — отвърнах аз.
— Нищо не ме задържа тук — продължи тя. — Синтия е добра майка и добър човек, а теб те очаква добра кариера. Струва ми се, че с Денвър вече сме си писнали. Животът е странно нещо, Том. Хората все говорят, че някой е пуснал корени някъде, ала ние не сме дървета. Ако изобщо имам някакви корени, те не са тук.
Майка ми се притесняваше, че е забравила немския, само че на нея езиците ѝ се удаваха лесно и беше научила английски толкова добре, че според мен това беше невъзможно. Последната вечер в Денвър Синтия дойде у дома без дъщеря си. Когато настана време да се сбогуват, да се сбогуват завинаги, понечих да ги оставя сами.
— Недей — спря ме майка ми. — Искам да чуеш това, което ще кажа.
Тя се обърна към Синтия.
— Извинявам се, че не бях по-добра майка, когато беше малка. Измислях си какви ли не оправдания, но те си бяха, чисто и просто, оправдания, не заслужавам нищичко от това, което после стори за мен. Една майка не би могла да си мечтае за по-добра дъщеря. Ти си най-големият подарък, който баща ти ми е правил. Може в друго да не ми е провървяло, но с теб и с Том извадих късмет. Искам да знаеш колко много ценя всичко, което направи за мен, и колко съжалявам за моментите, в които не съм се държала добре с теб. Ти си прекрасен човек, по-прекрасен, отколкото заслужавам.
Лицето на Синтия се беше разкривило, но майка ми стоеше със сухи очи, изпълнена с достойнство. Като германка. В сянката на смъртта тя изглеждаше съвсем друг човек. Беше се превърнала в германката, която никога не бях виждал. Сега ми се струваше, че десетилетията нещастие, годините мрънкане са просто проточил се дълго провал на опита ѝ да намери начин да стане истинска американка.
Когато отлетяхме за Берлин, Стената вече беше паднала. (Наум набързо пренаредих плана си за репортажа, така че да обърна по-голямо внимание на младата Клелия.) След ден почивка в Берлин продължихме с влак за Йена. Майка ми се взираше през прозореца към някакво похлупено от пушеци градче и отбеляза:
— Трийсет и пет години са обезобразявали страната. Трийсет и пет години, боже господи, производство на грозота. Хората ще забравят, но искам ти да запомниш: тази част от Германия си е платила за прегрешенията си.
Записах си думите ѝ в бележника. Източна Германия може и да беше огромен концлагер, управляван от руснаците, Щази може и да беше проявление на най-лошите крайности на германския стремеж към всеобхватна бюрокрация и подчинение на властта, а всеки с достатъчно мозък и смелост да беше избягал, преди Стената да бъде издигната, но затворниците, които бяха останали да изкупват колективната вина на страната, по някакъв парадоксален начин се бяха освободили от своята германска същност. Хората, с които се запознах в Йена, изобщо не държаха на точността, бяха скромни, непринудени и щедри с малкото, което имаха. През всичките години, още от създаването на държавата, икономиката едва беше кретала и макар че затворниците бяха спазвали правилата, бяха ходили на партийни събрания и бяха залепвали марките за членския внос в малките си партийни книжки, които ми напомняха на бойскаутските членски карти от детството ми, всъщност те бяха останали верни един на друг, не на властта. Вуйчо Клаус и съпругата му разчистиха старата стая на Анели и настаниха майка ми в нея. Те имаха телефон, но почти не го използваха. Приятелите им направо цъфваха на вратата и с радост се включваха в продължилото цяла седмица празненство, с което беше отбелязано завръщането на майка ми. Безкрайно количество бира, кисело бяло вино и торти. Аз се чувствах неловко, тъй като не разбирах много-много от разговорите, и изпитах облекчение, когато в края на седмицата майка ми предложи да я оставя в дома на брат ѝ и да се връщам само за съботите и неделите.