— Боже господи, Том, умирам.
Хванах я под мишниците и я завлякох в стаята, тоалетната чиния беше изпръскана с кръв и гадости. Майка ми дишаше повърхностно и учестено. Изтънялото ѝ дебело черво се беше скъсало и тя умираше от сепсис. Натърках морфин по венците ѝ и я погалих по сякаш смалената глава. Главата ѝ все още беше топла, чудех се какво става вътре в нея, но майка ми не каза нищо повече. Зауспокоявах я, че всичко е наред, че още я обичам, казах ѝ да не се тревожи за мен. Тя дишаше все по-бавно и по-трудно и после, точно на обяд, дъхът ѝ секна напълно. Облегнах глава на гърдите ѝ, прегръщах я дълго, не мислех за нищо, просто бях животно, изгубило майка си. След това станах и набрах номера, който вуйчо ми беше дал да го търся в малката му вила.
С Клаус решихме, че е по-добре да няма погребение, отколкото да е малко. След кремацията двамата се спуснахме към реката, разходихме се по поляните, по които майка ми се беше пекла на слънце като малка, и разпиляхме половината от праха ѝ по брега. Другата половина оставих да разпръсна в Денвър със Синтия. На сутринта, преди да си тръгна от Йена, благодарих на вуйчо ми на развален немски за всичко. Той вдигна рамене и отговори, че майка ми би направила същото за него. Дойде ми на ума да попитам каква е била като малка.
— Herrisch! — Той се засмя. — Затова нямаше как да не ѝ помогна.
После потърсих непознатата дума в речника, излизаше, че го е командорела.
През целия път до Берлин стоях прав в дъното на последния вагон и гледах как останалите зад нас семафори превключват от червено в зелено. Не беше чак толкова тежко да си кръгъл сирак. Чувствах се като в първия ден от дълга ваканция, ден празен като ясното и слънчево януарско небе. Единственият облак, Анабел, беше на другия край на света. Усещането ми за освобождение до известна степен се дължеше на финансовата страна на нещата — със Синтия и Елън щяхме да си разделим наследство на стойност около четиристотин хиляди долара — но не беше само това. И двамата ми родители бяха слезли от сцената и я бяха оставили изцяло на мен, а аз виждах, че досега съм си слагал букаи заради Анабел, от страх да не дръпна прекалено много пред нея.
Бях ѝ обещал да се обадя следобеда, но разпръсването на праха на майка ми ме накара да си дам сметка, че в проекта за заснемане на тялото има нещо детинско и фундаментално безсмислено, и се боях това да не си проличи в разговора ни. Моето тяло ми се струваше тъй жизнено, тъй далеч от смъртта, че вместо това излязох да се разходя, поех по стъпките на майка ми, смесих се с чужденците, обикалящи край Стената в Моабит, и след това се отправих към „Курфюрстендам“.
В западния край на булеварда влязох в едно заведение да хапна наденица и да запиша журналистическите си впечатления в бележника. В някакъв момент вниманието ми беше уловено от един мъж на съседната маса, млад германец с високо чело и леко чуплива коса. Той седеше сам, преметнал ръце върху столовете от двете си страни, и гледаше телевизора в ъгъла. Широко разперените ръце, излъчваната от стойката му увереност, че всичко тук му принадлежи, постоянно привличаха погледа ми към него. Накрая той забеляза, че го гледам, и ми се усмихна. После, сякаш за да ми обясни на какво се радва толкова, посочи телевизора.
Лицето му ме гледаше и от екрана. Интервюираха го на улицата, отдолу пишеше „Андреас Волф, дисидент от ГДР“. Не успях да разбера много-много от обясненията му, но той няколко пъти повтори нещо за слънчевите лъчи. Камерата смени ракурса и показа в общ план сграда, която разпознах като централата на Щази, обърнах се към него и видях, че той е разперил още повече ръце. Станах и се приближих към масата му с бележника в ръце.
— Darf ich?
— И още как — отвърна той на английски. — Американец си, нали?
— Да.
— Американците може да сядат където си поискат.
— Не съм много сигурен дали е така. Но съм любопитен за какво говореше по телевизора. Немският ми не е много добър.
— Носиш бележник — отбеляза той. — Журналист ли си?
— Да.
— Прекрасно. — Той протегна ръка. — Андреас Волф.
Стиснах ръката му и седнах срещу него.
— Том Аберант.
— Да те черпя една бира?
— Нека аз да почерпя.
— Аз имам повод. За първи път ме дават по телевизията, за първи път съм на Запад, за първи път разговарям с американец. Невероятен късмет!
Поръчах бира и се разговорихме. Андреас ми обясни, че е участвал в нахлуването в централата на Щази и се е озовал в ролята на говорител на Гражданския комитет, настояващ за надзор над архивите, за което се е възнаградил с първото си излизане от Източния блок. Твърдеше, че не е спал от три дни, но не изглеждаше уморен. И аз бях въодушевен. Късметът ми да срещна дисидент от Източна Германия в първите часове от пребиваването му на Запад, преди да го е надушил някой западен журналист, беше ясен знак, че мислите, които се бяха въртели в главата ми във влака от Йена, може да се окажат пророчески.