— Хубаво е човек да изговори това, което му тежи — отбелязах аз.
Андреас поклати глава.
— Не мога да говоря за това.
Този етап е добре познат на всеки журналист. Ако някой си направи труда да спомене, че има нещо, което не може да сподели, накрая винаги го споделя. Цаката му е междувременно да си говорите за всичко друго, освен за неразказаната история. Взех по още една бира и разсмях Андреас с жлъчни коментари по адрес на английската литература от двайсети век, която той познаваше задълбочено и моето неласкаво мнение за нея го озадачаваше. След това защитавах „Бийтълс“, докато той превъзнасяше „Стоунс“, а после заедно се присмивахме на почитателите на Дилън както в Америка, така и в Германия. Разговаряхме три часа, „Дупката“ се изпразни, неразказаната история витаеше край нас. Накрая Андреас захлупи лице и силно разтърка очи.
— Добре — рече той. — Хайде да вървим.
Като се замисля, любопитно е, че до този момент изобщо не ми беше минало през ума да се видя в ролята на баща ми, до такава степен бях заел страната на майка ми. Но сега, след смъртта ѝ, когато с Андреас навлязохме в тъмния парк „Тиергартен“, сякаш бях баща ми в нощта, в която беше срещнал майка ми. Случайна среща, висока млада жена от Източна Германия, град, пълен с възможности. Сигурно е бил смаян от присъствието ѝ до себе си.
Седнахме на една пейка.
— Това не е за публикуване — предупреди ме Андреас. — Просто да ти помогне да разбереш нещата.
— Тук съм като приятел.
— Приятел. Интересно. Никога не съм имал приятели.
— Съвсем никога?
— Съучениците ми ме харесваха. Аз обаче ги презирах. Те бяха страхливи, скучни. След това станах парий, дисидент. Никой не ми вярваше, а и аз на никого не вярвах. И те бяха страхливи и скучни. Човек като теб не би могъл да съществува в тази държава.
— Но сега дисидентите победиха.
— Мога ли да ти имам доверие?
— Няма как да си сигурен, но да, можеш, абсолютно.
— Ще видим дали после още ще искаш да ми бъдеш приятел.
В тъмното, в центъра на твърде разпръснатия и рядко населен, за да се оглася от шум, град, Андреас ми разказа колко високопоставени били родителите му. Колко привилегирован бил и той самият, докато не обърнал гръб на този живот с демонстративното си политическо непокорство. Как след изключването от университета потънал в миланкундеровски свят на момичешки слабини, а след това срещнал момиче, което променило живота му, момиче, чиято душа обичал, и как се бил опитал да я спаси от пастрока, който я насилвал. Как пастрокът ги бил проследил до вилата на родителите му. Как, за да се защити, Андреас убил пастрока с попаднала му подръка лопата и заровил трупа зад вилата. Разказа ми за обзелата го след това параноя и за късмета си да прибере материалите от разследването и досието си от архивите на Щази.
— Направих го, за да я предпазя — рече той. — Моят живот не си струва усилието, но тя го заслужава.
— Нали е било при самоотбрана? Защо просто не сте повикали полицията?
— Поради същата причина, поради която тя не се беше обърнала към властите. Щази защитаваше своите. Истината беше това, което те кажеха. И двамата щяхме да отидем в затвора.
И преди бях разговарял с убийци. Всеки път бях изпитвал лек страх, чисто инстинктивен, сякаш случилото се с тях може да се случи и на мен. Но в състоянието, в което бях изпаднал след часове наливане с бира и приказки, вместо страх ме обзе необяснима завист към Андреас заради по-смисления, по-вълнуващ живот, който беше водил.
Той плачеше сподавено.
— Ужасно беше, Том. И не минава. Не исках да го убивам. Но го направих. Направих го…
Преметнах ръка през раменете му, той се обърна и ме прегърна.
— Няма нищо — рекох аз.
— Не е нищо. Не е!
— Шшш, спокойно, няма нищо.
Плака дълго. А аз го галех по главата и го притисках към себе си. Ако беше жена, щях да го целуна по косата. Но строгото спазване на ограниченията в близостта е кръстът, който трябва да носи всеки нормален мъж. Накрая Андреас се дръпна и се поуспокои.
— Това е историята ми.
— Значи, все пак всичко се е подредило.
— Не съвсем. Тя отказва да ме види, докато не сме в безопасност. В общи линии сега сме в безопасност, само дето трупът е в двора на родителите ми.
— О, боже.
— И това не е всичко. Те може да продадат вилата на строителни предприемачи. Говори се, че ще разкопаят всичко наоколо. Ако искам да я видя пак, трябва да преместя останките.