— Съжалявам, че не мога да ти помогна.
— Да, ти си чист. Никога не бих те забъркал.
В гласа му се долавяше нежност. Попитах го какво възнамерява да прави с останките.
— Не знам — отвърна той. — Може да се науча да карам кола, но това ще отнеме време. И се боя, че ще я загубя. Предполагам, че ще успея да набутам всичко в два куфара и да взема влака.
— Ще е доста тегаво с влака.
— Искам да бъда с нея. Каквото и да ми струва. Не ме интересува нищо друго, освен да бъда с нея.
Отново ме прободе ревност. Усещане, че съм пренебрегнат, че се съревновавам с момичето. Как иначе да обясня това, което казах тогава?
— Ще ти помогна.
— Недей.
— Току-що кремирах майка ми. Готов съм за това.
— Недей.
— Аз съм американец. Имам шофьорска книжка.
— Не, не. Това е мръсна работа.
— Ако си ми казал истината, си струва.
— Трябва сам да го направя. Няма как да ти се отплатя.
— Няма нужда от отплата. Предлагам ти го като приятел.
В далечината, някъде в тъмните дървета и храсти зад нас тихо измяука котка. След това се чу вик, по-силен, не беше котка. Жена, изпитваща наслада.
— Искаш ли достъп до архива? — попита изведнъж Андреас.
— Кой архив?
— В петък Комитетът отново ще влезе в централата на „Норманенщрасе“. Мога да те вкарам.
— Едва ли ще пуснат американец.
— Майка ти е германка. Представляваш невъзвращенците. Те също имат досиета.
— Няма нужда да е танто за танто.
— Не е танто за танто. Приятелство.
— Определено ще е голям удар за мен като журналист.
Той скочи от пейката.
— Да го направим! И едното, и другото. — Надвеси се над мен и сложи ръце на раменете ми. — Ще го направим ли?
Жената в храстите отново простена. Мина ми мисълта, че ако остана с Андреас в Берлин, мога да имам същата тази жена или някоя точно като нея.
— Да.
Сутринта се събудих рано-рано в апартамента във „Фридрихсхайн“, разяждан от угризения. През целия си престой там не си бях дал труда да изпера чаршафите, които още при нанасянето ми не бяха особено чисти, просто бях навикнал на мизерията. Ако човекът, по когото бях хлътнал, беше жена и тя лежеше гола до мен, можеше и да успея да прогоня Анабел от мислите ми. Сега обаче единственият начин да заспя отново беше да си обещая, че ще ѝ се обадя през деня и ще се опитам да изкупя това, което бях наговорил на Андреас за нея.
Само че когато станах по обяд, мисълта за нейния трепкащ от обида гласец ми се видя противна. Исках да чуя гласа на Андреас, исках да видя неговото лице. Прехвърлих се в Западен Берлин и наех кола, като се уверих, че имам право да напускам града. Когато се върнах в апартамента, на пода във всекидневната ме очакваше телеграма.
ОБАДИ СЕ
Легнах в мръсните чаршафи с телеграмата до мен и зачаках стелещият се над града дим от изгорели въглища да се вплътни в мрак и пощите да затворят.
Под прикритието на нощта потеглих към покрайнините, профучах край един спрял трамвай и едва не отнесох изскачащите от отворените врати пътници. Те ми се разкрещяха ядосано и аз разперих ръце в американски жест на извинение. С помощта на останалата от баща ми стара карта на Берлин успях да се ориентирам в безкрайните квартали на германския концлагер. Районът около Мюгелзее беше по-застроен и оживен, отколкото си го бях представял, изпитах облекчение, когато видях, че лятната вила на семейство Волф е скрита зад високи борове.
Навлязох в двора с угасени фарове и по заледената алея минах зад къщата, както ми беше казал Андреас. От там се виждаше замръзналото езеро, белезникаво бяло под купола на градски облак, и барака в дъното на парцела. Андреас стоеше пред бараката с лопата и брезент.
— Някакви проблеми? — попита ведро той.
— Едва не сгазих няколко души, но иначе — не.
— Адски съм ти благодарен за това, което…
— Остави благодарностите за после.
Андреас ме поведе към дърветата зад бараката. Там имаше купчина пръст и до нея дупка.
— Заболяха ме ръцете — рече той. — Земята отгоре беше замръзнала. Струва ми се, че ако го хванем за дрехите, ще можем да го изкараме. Пробвах да го повдигна от двете страни.
Надникнах в дупката. Разсеяната светлина беше достатъчно силна да се види, че комбинезонът на трупа, сега покрит с песъчлива кал, е бил син. Благодарение на него скелетът беше запазил формата, а донякъде и обема, на човешко тяло. По костите на ръцете като че ли имаше тук-там парчета кожа. Миризмата не беше непоносима, леко на гнило, като на синьо сирене. Но едно нещо липсваше.