В покрайнините на някакво незначително градче спряхме на една разнебитена бензиностанция, където Андреас разрови контейнера за боклук, за да пусне най-отдолу главата. Аз го чаках в колата напълно убеден, че върша едно добро дело. Ако майка ми не беше емигрирала, ако се бях родил в похлупена под сянката на Щази страна, и аз самият можеше да убия някой мръсник от службите при самоотбрана. Помощта ми за Андреас беше начин да изкупя привилегиите, на които се радвах като американец.
— Не си оставил двигателя да работи — отбеляза той, след като се върна.
— Не исках да привличам внимание.
— Въпрос на ефективност. Сега трябва отново да затоплиш вътре.
Усмихнах се на грешката му и завъртях ключа.
— Първо на първо, купето се отоплява от излишъка топлина от двигателя. Не се използва допълнително гориво. Ако беше шофьор, щеше да го знаеш. Но по-важното е, че при никакви обстоятелства не е ефективно да поддържаш определена по-висока температура в студена среда.
— Това е абсолютно погрешно.
— Не, вярно е.
— Абсолютно погрешно! — Той като че ли само беше чакал повод да кръстосаме шпаги. — Ако отопляваш една къща, е много по-ефективно да поддържаш температура от шестнайсет градуса цяла нощ, отколкото на сутринта, когато е пет градуса, тепърва да я затопляш. Баща ми винаги правеше така във вилата.
— Баща ти е бил в грешка.
— Баща ми ръководеше икономиката на развита индустриална държава!
— Сега ми става ясно защо икономиката ви е рухнала.
— Повярвай ми, Том. Грешиш.
Само че моят баща ми беше обяснил подробно принципите на термодинамиката при домашното отопление. Без да го споменавам, аз изтъкнах, че интензивността на калориен обмен е пропорционална на разликата в температурите, колкото по-топла е къщата, толкова повече калории отделя в студената нощ. Андреас се опита да ме обори с интегрални изчисления, но аз помнех основните положения и при тях. Препирахме се дълго. Той изкара още по-странни аргументи, отказваше да повярва, че баща му не е бил прав. Когато в крайна сметка го оборих, усетих, че между нас нещо се е променило, куката на приятелството се беше забила по-здраво. Андреас изглеждаше едновременно смаян и възхитен. До този момент той като че ли не ме беше смятал за достоен интелектуален противник.
Минаваше полунощ, когато стигнахме долината на Одер. Прекосихме реката по паянтов дървен мост до островче, използвано само през лятото за събиране на сено. По дигите между замръзналите блата се белееше хванал коричка девствен сняг. Не ми харесваше, че оставяме следи, но Андреас ме успокои, че прогнозата била за дъжд и по-меко време. От другата страна на острова имаше гъста гора, той я помнеше от излет, на който ги били завели от един летен лагер за деца на висшата номенклатура. „Това беше върхът на привилегиите — каза той. — С нас имаше граничари.“
Каквото и да правеха сега източногерманските граничари, то го правеха някъде другаде. Примъкнахме навития брезент и две лопати в една долчинка, където стъпките ни нямаше да се набиват толкова на очи. От там поехме през голите шубраци навътре в гората.
— Ето тук — рече Андреас.
Копаенето беше трудно, но затопляше. На половин метър дълбочина бях готов да спра, само че Андреас настоя да направим дупката по-дълбока. Някъде наблизо се обаждаше бухал, единственият друг звук беше хрущенето при удара на лопатата в някой корен.
— А сега ме остави — каза той.
— Ще ти помогна. Вече съм вътре с двата крака, дори и да не участвам в заравянето на останките, това няма да намали вината ми.
— Погребвам това, което бях, преди да срещна Анагрет. Искам да съм сам.
Отдалечих се от гроба и останах встрани, докато Андреас не започна да засипва с пръст останките. Помогнах му да заравни дупката и отгоре хвърлихме малко листа и мръсен сняг. Когато излязохме на пътя, се беше спуснала мъгла, от изток небето светлееше, нощта беше отминала. Прибрахме лопатите в багажника. Андреас трясна капака и нададе боен вик с цяло гърло. След това подскочи няколко пъти и отново изкрещя.
— Млъкни! — обадих се аз.
Той ме сграбчи за раменете и се взря в очите ми.
— Благодаря ти, Том. Благодаря ти, благодаря ти, благодаря!
— Хайде, да вървим.
— Разбери какво означава това за мен. Да имам приятел, на когото да вярвам.
— Ако ти кажа, че разбирам, ще тръгнем ли най-сетне?
В очите му пламтеше странен блясък. Той се приведе към мен и за миг ми се стори, че ще ме целуне. Последва обаче само прегръдка. И аз го прегърнах, застинахме неловко вкопчени един в друг. Долавях дъха му, усещах влагата от потта му да се надига изпод анорака. Андреас ме беше хванал за тила и пръстите му се ровеха в косата ми, както правеше Анабел. После изведнъж се дръпна.