— Чакай ме тук.
— Къде отиваш?
— Няма да се бавя.
Той хукна обратно нагоре по дола и се шмугна в шубраците. Бойният му вик ме беше подразнил, а това допълнително забавяне още по-малко ми се нравеше. Андреас се скри зад дърветата, но чувах припукването на настъпени сухи съчки, шумоленето на анорака по клоните. След това се възцари дълбока селска тишина. И в нея тихо, но отчетливо щракна катарама на колан. Сваляне на цип.
Поех по следите от колата, за да не го чувам повече. Мъчех се да се поставя на мястото на Андреас, мъчех се да си представя облекчението и въодушевлението, които сигурно изпитваше, но прокламираните от него угризения просто не се вписваха в оскверняването на гроба на жертвата му.
Той приключи за няколко минути. Върна се тичешком, през няколко крачки подскачаше високо във въздуха. Когато стигна до мен, се завъртя в кръг, вдигнал високо ръце с щръкнал среден пръст. Отново изкрещя с цяло гърло.
— Може ли вече да тръгваме? — попитах студено.
— Абсолютно! Сега може да караш два пъти по-бързо.
Андреас като че ли изобщо не забелязваше промяната в настроението ми. Мелеше като воденица, подскачаше от тема на тема, как можело да живея с него и Анагрет, как точно възнамерявал да ме вкара в архивите, как двамата сме щели да си сътрудничим, той щял да отключва заключените врати, а аз да пиша репортажи. Призоваваше ме да карам по-бързо, да изпреварвам камиони по завои без видимост. Рецитира стари свои стихотворения и ми ги обяснява. След това мина на дълги откъси от Шекспир на английски, като отмерваше ритъма върху таблото. От време на време отново надаваше боен вик или ме удряше по рамото с юмрук.
Когато най-сетне стигнахме до църквата на „Зигфелдщрасе“, от умора усещах в устата си вкус на метал. Андреас искаше да закусим набързо и да отидем направо на срещата на Гражданския комитет, но аз съвсем искрено отговорих, че трябва да полегна малко.
— Тогава остави Комитета на мен — рече той.
— Добре.
— Никога няма да го забравя, Том. Никога, никога, никога.
— Да не говорим за това.
Дръпнах лостчето за отваряне на багажника и излязох от колата. Гледах как Андреас вади лопатите посред бял ден и със закъснение се зачудих с коя от тях е било извършено убийството. В недоспалото ми състояние ми се струваше ужасно, че може да съм използвал точно нея.
Той ме плесна по рамото.
— Добре ли си?
— Нищо ми няма.
— Наспи се. Среща тук в седем. Ще отидем да вечеряме някъде.
— Става.
Никога повече не се видяхме. Когато се събудих в мръсните чаршафи, оставаше час до края на работния ден. Докато върна колата и се прибера в апартамента, вече се беше стъмнило. Още копнеех да видя лицето на Андреас и да чуя гласа му — и сега, докато пиша, усещам в себе си този копнеж — но тъгата, от която бях бягал, ме връхлетя с такава сила, че едва се крепях на краката си. Хвърлих се в леглото и заплаках, плачех за себе си, за Анабел, за Андреас и най-вече за майка ми.
Когато Анабел ме изведе от гората и поехме през ливадите към къщата на родителите на Сюзан, заради прииждащата гръмотевична буря небето над Ню Джърси изглеждаше триизмерно, многослоен свод от облаци в различни отсенки, сиво, бяло и зелен индоцианин. Анабел твърдеше, че иска да ми покаже нещо набързо, преди да ме заведе до спирката, но аз знаех, че да хвана автобуса в 8,11 е също толкова невероятно, колкото и някога да намерим начин отново да заживеем заедно, най-малкото защото бягството ми от нея, упражняването на правото ми да си тръгна беше тъй болезнено, че се дърпах от него като бито псе. Всичко друго беше за предпочитане, а и оставаше възможността за още секс, която обещаваше носещи облекчение мигове на изключване на съзнанието.
И въпреки това на прага се спрях. Къщата представляваше лятна вила в модерния през 60-те стил с гледка към планината и няколко ябълкови дървета в задния двор. Анабел влезе направо, а аз останах пред вратата, изведнъж стомахът ми се разбуни досущ като небето, сърцето ми затуптя учестено и сега си давам сметка, че това са били симптоми на ясно изразено посттравматично стресово разстройство.
— Няма ли да влезеш? — попита тя с налудничаво сладък тон.
— Май по-добре не.
— Знаеш ли, че миналия път си забрави четката за зъби?
— Зъболекарят ми ме снабдява с достатъчно.
— Ако някой мъж „забрави“ четката си за зъби при жена, то значи, има намерение да се върне.
Паниката ми се усили. Погледнах през рамо и мярнах над съседния хълм да проблясва фрактална светкавица, зачаках да чуя гърма. Когато отново надникнах в къщата, Анабел я нямаше. Замислих се съвсем сериозно дали да не я удуша, докато се любим, и след това да се хвърля пред автобуса в 8,11. Тази идея ми се виждаше не само логична, а и доста изкусителна. Но не биваше да забравям за шофьора на автобуса.