Влязох и затворих вратата. С моя помощ Анабел беше разчистила мебелите от всекидневната, като остави само едно чердже за йога и медитиране. Не беше се отказала официално от филмовия си проект, той се водеше временно спрян, докато тя възвърне спокойствието и душевното си равновесие. Засега се издържаше с половината от моето наследство, което ѝ бях дал като част от споразумението ни при развода. След като се върнах от Берлин, ми беше нужен само един ден с нея, за да осъзная, че носталгията ми се подхранва от някаква измислица, съществуваща само във въображението ми. Анабел беше казала, че не е спагети с патладжан, но за мен тя беше точно това. И затова си бях въобразил измислицата за развода като единствена надежда да се съберем отново.
Анабел беше убедена, че съм ѝ изневерил в Берлин и точно заради това не съм ѝ се обаждал. За да се защитя от тези неоснователни обвинения, ѝ разказах по-подробно за Андреас, отколкото трябваше. Не споменах за убийството, нито пък за моето съучастие впоследствие, но описах достатъчно добре личността и миналото на Андреас, за да стане ясно не само защо се бях почувствал привлечен от него, а и защо избягах. Тя беше стигала до извода, че той е гадняр, извадил на бял свят гадняра в мен, гадняра, който след завръщането си от Берлин беше поискал развод. Само че аз бях постъпил като гадняр не с нея, а с Андреас. Изобщо не се появих за уговорката ни за вечеря и след това се мотах два месеца, преди да му изпратя сковано писмо с извинения, успокоения и „най-добри пожелания“.
Чувах как Анабел се къпе в банята. Тъй като във всекидневната нямаше къде да седна, отидох в спалнята и седнах на леглото. Небето навън чернееше и изглеждаше солидно като скала, все едно можеше да се ходи по него. Книгите на нощното шкафче бяха от раздела за самопомощ и духовно израстване, само преди няколко години Анабел би ги обсипала с подигравки. Стана ми жал за нея.
Тя излезе гола от банята, косата ѝ беше увита в пешкир.
— О, колко е хубаво да се изкъпеш! Не е зле и ти да си хвърлиш един душ.
— Довечера, като се прибера.
— Не се страхувай от мен. Няма да те заключа в банята. — Анабел се приближи към мен, окосмените ѝ слабини изпълниха зрителното ми поле. — Ако ме харесваш, иди се изкъпи.
Не я харесвах, отдавна вече не я харесвах, но още не бях намерил начин да ѝ го кажа.
— Намират ли ти се някакви контрацептиви, които още не си пробола с джобно ножче?
— Първо се изкъпи, после ще видим с какво разполагам.
Отекна гръм точно над къщата.
— Нали искаше да ми покажеш нещо? Само заради това влязох.
— Само че сега вали и има гръмотевици.
— В момента не бих имал нищо против да ме удари гръм.
— Както решиш — отвърна тя. — Можеш да отидеш да се изкъпеш или да си тръгнеш и да те удари гръм.
Нямаше средно положение, а точно там беше реалността. Изкъпах се, вслушвайки се в гръмотевиците, и отново се облякох. Когато се върнах в спалнята, Анабел седеше по турски на леглото в старото си копринено кимоно, широко разтворено в недискретна покана, едната ѝ гърда висеше навън. Отстрани беше сложена кутия от обувки.
— Виж какво намерих!
Тя отвори кутията и извади Ленард. Не го бях виждал от поне пет-шест години. Клоните на ябълките раздираха дъждовната пелена навън.
— Ела да му кажеш здрасти — подкани ме Анабел, усмихвайки се гальовно.
— Здрасти.
Тя вдигна бика и се вгледа в муцуната му.
— Ще поздравиш ли Том?
Не можех да си поема дъх, камо ли да проговоря.
Анабел се намръщи към Ленард с престорен укор.
— Защо мълчиш? — Тя се обърна към мен. — Защо не говори?
— Не знам.
— Ленард, кажи нещо.
— Вече не говори.
— Сигурно е сърдит, задето не си при нас. Според мен той иска да се върнеш у дома. — Тя гушна бика. — Хайде, кажи ми нещо.
Който не е бил женен, не знае какво е омраза. Единствено любовта, единствено продължилото достатъчно дълго поставяне на мястото на другия, мисълта, че двамата сте едно, изпитването на състрадание към него е в състояние да вкорени някого толкова дълбоко в сърцето ти, че да не можеш да избягаш от омразата си към него, особено когато това, което най-силно ненавиждаш в другия, е способността му да бъде нараняван от теб. Любовта устоява, а заедно с нея и омразата. Дори и себе си да намразиш не помага. Струва ми се, че никога не съм мразил Анабел толкова, колкото задето я засрамих с отказа си да проговоря с гласа на Ленард.